Или нищо от това. Някому може да се стори, че тая в себе си силно желание за смърт. Не е вярно. Желанията ми са точно противоположни. Може наистина да използвам гравюрите на Хокусай за нещо като тест на Роршах за самопознание, но това, което възбужда съзнанието ми, е по-скоро обаянието на смъртта, отколкото желанието за смърт. Вярвам, това е разбираемо за хора, поставени в критични условия с много близък край.
Засега стига. Това беше само за опипване на острието, за да проверя остротата му. Установявам, че оръжието ми е все още в ред, и го прибирам в ножницата.
Синьосива Фуджи, поръсена със сняг, дълга извивка на естествения наклон от лявата ми страна… Сякаш никога не виждам два пъти една и съща планина. Ти се променяш толкова, колкото и аз, при това си оставаш това, което си. Което значи, че и за мене има надежда.
Навеждам поглед към мястото, където делим това качество с морето — тази огромна, жива мрежа от данни. Сходно и все пак различно ти си се борила с това море, докато аз…
Птици. Нека ги послушам, нека погледам известно време тези въздушни пътешественици, които се гмуркат и се хранят.
Гледам мъжете, които се трудят с мрежите. Много отпускащо е да наблюдаваш сръчните им движения. След някое време задрямвам.
Заспивам, сънувам и в съня си виждам бог Кокузо. Не може да е друг, защото когато измъква оръжието си, блестящо като слънце, и го насочва към мен, произнася името си. Повтаря го многократно, докато аз треперя пред него, но нещо не е наред. Знам, че ми говори друго, че не просто ми съобщава кой е. Посягам, но не мога да хвана смисъла. Тогава той премества върха на сабята си и сочи нещо зад мен. Обръщам глава. Виждам човека в черно — пилота, наблюдателя на гома. Той ме изучава — точно както ме изучаваше и онази вечер. Какво ли търси в лицето ми?
Събужда ме силно люшване на лодката, когато попадаме в по-бурно море. Залавям се за планшира, зад който стоя. Бърз оглед наоколо ми показва, че не сме в опасност, и пак обръщам очи към Фуджи. Надсмива ли ми се тя? Или това е кискането на Хокусай, който клечи до мен и рови за мръсни картини във влагата на дъното с дълъг, изсъхнал пръст?
Ако една тайна не може да се разбули, трябва да се запази. По-късно тогава. Ще се върна към посланието, когато съзнанието ми се придвижи до ново положение.
Скоро на борда измъкнаха още един товар риба, за да стане пътуването пикантно. Колкото и да се извъртат, те не могат да избегнат мрежата. Мисля си за Кендра и се питам как ли се справя. Надявам се, че ядът й към мен е затихнал. Вярвам, че не е избягала от своя плен. Оставих я на грижите на познати в примитивна, изолирана общност на югозапад. Не харесвам онова място, нито съм твърде привързана към обитателите му. Но все пак те са ми задължени за няколко големи услуги — преднамерено оказани в ония времена — и ще я държат там, докато това-онова премине. Виждам нежните й черти, очите на сърна, копринената коса. Будно, грациозно момиче, свикнало на известен лукс, обичащо продължителните вани и честите душове, новите дрехи. Може би в момента е изпръскана с кал и прашна от търкалящите се в локвите свине, плевенето, саденето, брането на зеленчуци или която и да е от основните незначителни дейности. Може би ще е добре за характера й.
Трябва да придобие някакъв друг опит освен вечното предпазване от възможна ужасна съдба.
Времето минава. Изваждам обяда си.
По-късно размишлявам за Фуджи, Кокузо и страховете си. Дали сънищата са само театър на страхове и желания на приспаното съзнание, или наистина понякога отразяват неподозирани аспекти на действителността — може би за да предупредят? Да отразят… Казано е, че съвършеното съзнание отразява. Шинтай с арката и светилището си е място наистина свещено за бога — малко огледало, — а не иконите. Морето отразява небето, препълнено с облаци или синя пустота. Като Хамлет човек може да измисли много тълкувания на странното, но само едно трябва да има ясно очертание. Още веднъж връщам в съзнанието си моя сън, лишен от всякакви въпросителни. Нещо се размърдва…
Не. Почти го бях хванала. Но посегнах твърде рано. Огледалото ми се счупи.
Когато се вглеждам в брега, възниква въпросът за синхрона. Има ново групиране на хора. Изваждам малкия си бинокъл и махам капака му, но вече знам какво ще видя.