— Не се е омъжила и си няма обожател Кигън.
— А, значи я наблюдаваш?
— Не я наблюдавам.
— Да-да!
— Хайде да оставим певицата, окей?
— Разбира се. Просто никога не съм те виждал да се слагаш така.
— Да се слагам?
— Нали й пращаше цветя цяла седмица, тя те отряза и ти се отказа.
— Не съм се отказал.
— Как ще го наречеш тогава?
— Просто изгубих интерес.
— Франсис, аз съм ти стар приятел, нали помниш? Ти се държиш като страдащ от любов млад каубой.
— По дяволите!
— Добре де, добре. Но ако бях на твое място и припадах по някоя…
— Тя не е „някоя“ и спри вече.
— Спирам! — Поседяха мълчаливо, после Бърт каза: — Но, знаеш ли, ако пак започне да получава цветя и разбере колко си сериозен и упорит…
— Радмън!
— Ясно де. Спирам.
Няколко минути седяха на масата безмълвно.
— Не е зле да я чуя как пее — каза Радмън. Кигън го погледна.
— Просто да я послушаме, Франсис — разпери ръце Радмън.
— Хайде тогава. Да тръгваме.
Радмън го наблюдаваше.
На следващия ден Радмън й изпрати огромен букет пролетни цветя за сметка на Кигън. Без картичка. Вечерта пак се върнаха в клуба, и следващата вечер, и по-следващата. И всеки ден Радмън изпращаше все повече цветя. В края на седмицата каза на Кигън какво е направил.
— Тя пее като славей и ако не й поискаш среща, ще го направя аз — заплаши той.
И така всичко започна отново, само че този път Джени Гулд усети присъствието му. От чисто любопитство тя поразпита и разбра кой е той. Всеки ден през седмицата получаваше разкошен букет рози и всяка вечер американецът и приятелят му резервираха една и съща маса до сцената на „Кит Кет“, въпреки че не правеха опит да контактуват или говорят с нея. Той просто седеше, гледаше и аплодираше. После един следобед се показа на вратата й.
— Време е за обяд. — Беше напохватен като ученик. — Трябва да ядете. Искам да кажа, че ще ви стане лошо и ще припаднете по средата на песента, ако не ядете. И просто минавах оттук и…
Тя погледна колата му, после него и накрая въздъхна, хвана го под ръка и той я поведе навън в хубавия пролетен ден.
Беше уредил пикник в един малък парк близо до операта — с цветя, шампанско и сандвичи от „Kasseler Rippchen“, пушено и мариновано свинско филе, кренвирши, сварени яйца и кисело зеле, и за десерт няколко вида пасти. Кигън имаше навиващ се грамофон „Виктрола“ и няколко плочи, които му бе изпратил някакъв приятел, и те седяха на едно одеяло и слушаха как Били Холидей пее „Май мен“ и „Сторм манди блус“. Кигън бе изискан и внимателен, смешен и очарователен — неща, които тя най-малко очакваше от този мъж, когото всички описваха като богат, безразсъден американски плейбой. След този ден двамата често бяха заедно и тя скоро се премести в един малък апартамент в покрайнините на Берлин. Прекарваха заедно по цели дни, а вечер той седеше предано на обичайната маса и я слушаше как пее. А когато замина за Париж за откриването на сезона на конните надбягвания, тя успя да издържи без него само три дни. Последваха чести телефонни обаждания и накрая късно една нощ тя му каза:
— Никога не съм се чувствала по-тъжна!
— Ела в Париж, Джени — каза той. — Нека опитаме.
— Но работата ми…
— С глас като твоя никога не би трябвало да се притесняваш за работа.
На следващия ден той изпрати самолета да я вземе.
Светлокафявата кобила мина край тях като локомотив, дългите й крака тупкаха равномерно, жокеят беше седнал напред, почти на врата й, и леко я пляскаше с камшика. Кигън натисна копчето на хронометъра си и лицето му просветна.
Очите на Джени блестяха от вълнение.
— Как е? — попита тя. Кигън погледна хронометъра.
— Не е зле, наистина не е зле. Ако не вали, ще заслужи букет рози. — Той погледна към светлото безоблачно небе.
— Тя не обича калта, така че се моли небето да е чисто.
— Много е добра — съгласи се Кигън. — Но не мисля, че има заложбите да стане трикратен победител.
— Толкова е красива с тези дълги крака — каза Джени. Жокеят, французин, скочи от седалката, застана пред Кигън и каза ентусиазирано.
— C’est magnifigue3.
— Значи ще спечелиш, а? — засмя се Кигън.
— Que sera — отвърна жокеят, вдигна рамене и смигна. Върнаха се до конюшнята и гледаха как Ал Джек в ослепително бял ленен костюм мие и сресва кобилата.
— Имаш късмет с тази малка мадмоазел — смееше се Ал Джек. — Направо да си оближеш пръстите.