— Няма, не се безпокой.
После отново ми даваше Еди.
— Хей, аз съм. Нали знаещ, че каквото и да стане, пристигаме веднага… Знаеш, че е така, нали?… Знаеш, че не си сам.
— Разбира се, много добре знам.
— Може би след петнайсетина дни ще успеем да дойдем…
— Дадено, Еди, ще ми бъде приятно.
— Е… целувам те дотогава.
— Окей, старче, аз също.
— Да, Лиза ми прави знак, че и тя те целува.
— Да, целуни я от мен…
— Ще ми кажеш, нали, ако… Сигурен ли си, че всичко е наред?…
— Ами да, най-лошото мина.
— Често си мислим за теб. Така или иначе, ще ти се обадя пак…
— Да, разчитам на теб, Еди.
Този вид разговори ме изпълваха с меланхолия. Все едно, че получавах картичка от другия край на света и че на нея пишеше ОБИЧАМ ТЕ, нали загрявате какво искам да кажа? Ако по телевизията даваха нещо не дотам скапано, сядах пред апарата с кутия локум на коленете. А когато отивах да си легна, ставаше ми по-кофти от друг път. Не я забравяй, казваше ми тя. Сигурен ли си, че всичко е наред? — питаше ме той. Най-лошото мина, отговарях аз. След такива думи широкото легло се превръщаше в легло за двама и имах чувството, че лягам върху посипано с горещи въглени поле. По-късно много хора ме питаха как съм се справял, когато ми се е долюбвало, и аз им казвах: не бива да се тревожите за мен, толкова сте мили, а и защо ли да говоря за дребните си грижи, нищо друго ли не ви интересува? Хората много обичат да знаят как живеят известните личности, просто сън не ги хваща, ако не разберат. Идиотска работа.
Казвам всичко това, за да подчертая, че бях възстановил нормалния си ритъм на живот, стандартния модел с неизменните извисявания и спадове. В мен все така съжителстваха двама души — единият, който вярваше в небето, и другият, който не вярваше. Пишех, плащах текущите сметки, сменях спалното бельо веднъж в седмицата, тъпчех на едно място, разхождах се, пийвах по някоя чашка с Боб, поглеждах от време на време към съкровището на Ани, следях как вървят продажбите, сменях редовно маслото на колата, не отговарях на почитателите си, както впрочем и на всички останали, използвах хубавите мигове, за да мисля спокойно за нея, и нерядко тя се озоваваше отново в обятията ми. Най-малкото, което може да се каже, е, че в положението, в което се намирах, не очаквах нищо особено да ми се случи. А най-малкото нещо от този род. И все пак никога не трябва да се учудваме, когато отново минаваме през касата. Не бива никога да си въобразяваме, че сме платили всичко без остатък.
Денят беше като всички останали, само дето си бях направил труда да си сготвя един страхотен мексикански специалитет. Следобед няколко пъти ставах от стола, за да отида да го опитам. Усмихвах се при мисълта, че бях запазил кулинарната си форма. Проверявах редовно манджата да не е загоряла на дъното. Когато пишех и работата вървеше, винаги бях в добро настроение. И мама му стара, когато всичко завършваше с готиното мексиканско чиле кон корне, бях направо на седмото небе. Докато го дегустирах, сякаш я чувах как се смее зад гърба ми.
Когато видях, че започва да се стъмва, затворих бележника. Станах и си сипах два пръста джин, като прибавих към него точно толкова ледчета, колкото беше нужно. После сложих масата, без да оставям чашата. Тук-там на небето просветваше червено сияние, но мен лично ме привличаше повече цветът на яденето, което изглеждаше чудесно.
Сипах си една внушителна порция. Беше малко горещо. И така, настаних се спокойно с чашата пред мен и пуснах малко музика — не какво да е, а This Must Be the Place1, която толкова обичам, затворих очи, направо се разтапях от кеф. Опитвах се да накарам ледчетата да звънтят като камбанки.
Толкова се бях отнесъл, че не ги чух. Бях се отпуснал напълно и цялата къща миришеше на мексикански подправки. Ударът, който ми нанесоха по ръката, ме парализира. Направо се свлякох от стола от болка. Исках да се задържа за масата, но успях само да разсипя половината ядене от чинията и накрая все пак се намерих на плочките. Помислих си, че някаква мина бе избухнала и ме бе помела. Изругах. Един ритник в корема ми изкара въздуха. Претърколих се по гръб, от устата ми течаха лиги и въпреки мъглата успях да ги видя. Бяха двама — дебелият и дребосъкът. Не ги познах веднага, защото не бяха в униформа, а и цялата тази история напълно ми беше излязла от ума.
— Ако пак започнеш да ругаеш, веднага ще те нарежа на парченца! — каза дебелият.
Опитвах се да си поема въздух, все едно, че ме бяха залели с бензин. Онзи свали предните си зъби и ги задържа в ръка.