Монтег погледна картите в ръцете си.
— Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека, чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?
— Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!
— Но той не беше луд.
Бийти грижливо подреди картите си.
— Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас, не е с всичкия си.
— Мъчех се да си представя — каза Монтег — какви чувства изпитва човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изгаряха нашите жилища и нашите книги.
— Ние нямаме книги.
— Но ако имахме?
— Да не би ти да имаш?
Бийти бавно премигна.
— Не! — Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча му, от който се изливаше не вода, а петрол. — Не! — В мозъка му задуха хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смразяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разговаря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв хладен вятър.
Монтег се поколеба:
— А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата работа? Дали наистина едно време…
— Едно време! — каза Бийти. — Що за приказки са това?
„Глупак! — рече си Монтег. — Ще издадеш всичко!“ При последния пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки: „Имало едно време…“
— Исках да кажа — продължи той, — някога, когато домовете не са били напълно огнеупорни… — Внезапно му се стори, че вместо него говори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан каза:
— Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожарите, вместо да ги разпалват?
— Ама че го измисли!
Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съдържаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Америка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст и където можеше да прочете:
„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в колониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.
Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».
2. Разпали огъня бързо.
3. Изгори всичко.
4. Веднага се върни в пожарната станция.
5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“
Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.
Чу се сигналът за тревога.
Езичето на звънеца, инсталиран на тавана, ритна камбанката двеста пъти. Четири стола мигновено останаха празни. Картите се посипала в безпорядък по пода като сняг. Месинговата тръба на люка се разтресе. Мъжете бяха изчезнали.
Монтег продължаваше да седи на стола си. Долу оранжевият дракон се изкашля и оживя.
Монтег като насън се плъзна по тръбата.
Кучето скочи в колибата си, в очите му пламна зелен огън.
— Монтег, забравил си си шлема!
Той го грабна от стената зад гърба си, изтича, скочи и те потеглиха, а нощният вятър ги заудря сред писъците на сирената и могъщия метален грохот.
Къщата беше триетажна, олющена, в старата част на града, построена поне преди едно столетие, но както всички къщи преди много години я бяха минали с тънка огнеупорна пластмасова мазилка и тази предпазна черупка сякаш беше единственото нещо, което я пазеше от рухване.
— Пристигнахме!
Машината се закова на място. Бийти, Стоунмън и Блак изтичаха по тротоара, изведнъж станали отвратителни и тлъсти в своите плътни огнеупорни комбинезони. Монтег ги последва.
Разбиха входната врата и сграбчиха една жена, макар че тя не бягаше, нито пък се опитваше да се изплъзне. Само стоеше и се олюляваше, вторачила очи в невидима точка на стената, като че ли някой й бе нанесъл зашеметяващ удар по главата. Езикът й се движеше, а очите й сякаш се опитваха да си спомнят нещо и след като си го спомниха, езикът й отново се размърда: