Кай наблюдаваше как мъжете пред Оиши обмисляха и претегляха пълния смисъл на думите му, а времето сякаш спря за миг. Знаеше, че Оиши казва истината. Ако успееха, ронините щяха да възвърнат честта на господаря им и рожденото право на Мика щеше да й бъде възстановено, ако въобще беше останала някаква справедливост в правната система на бакуфу.
Но ако ронините надживееха своето отмъщение, щяха да се окажат в положение, при което са нарушили пряка заповед на самия шогун. Ако не признаваха законите на собственото си общество, както и висшата справедливост, която търсеха, равновесието в света отново щеше да бъде нарушено. Кръгът на отмъщението трябваше да бъде затворен, преди да се превърне в безкрайна и неконтролируема спирала. Един човешки живот или десет, или дори сто, бяха нещо дребно в сравнение с великия цикъл на самия живот, а той трябваше да има възможност да продължи.
И все пак, за всеки човек собственият му живот означаваше всичко, целият свят…
Хорибе се изправи от мястото, където беше коленичил, и се приближи към масата. Коленичи отново пред шлема на господаря Асано и се поклони. След това взе кинжала и прободе пръста си. Подписа клетвата да отмъсти за смъртта на господаря си със собствената си кръв. После се изправи Хара и също се приближи. Останалите ронини ги последваха един по един, заричайки се с кръвта и живота си да потърсят отплата за своя господар, както повеляваше самурайското им потекло.
Оиши ги гледаше как се подписват един след друг, докато изведнъж не се изненада да види сина си, коленичил пред него.
Чикара посегна да вземе тантото на господаря Асано и ръката на баща му се протегна да го спре. Оиши се вгледа в сина си със същия тревожен поглед, който Кай бе видял на лицето му, когато излизаха от пещерата на тенгу.
— Бащата не трябва да живее толкова дълго, че да види как синът му умира — каза Оиши и поклати глава, а ръката му все още възпираше Чикара.
— Вие не сте мой баща — отвърна Чикара и го погледна право в очите. — Вие сте мой водач. Един баща не бива да умира, преди да е видял сина си да се превръща в мъж.
Оиши примигна, сякаш бе ударен от гръм, и остана зашеметен за миг от дълбокото житейско прозрение в думите на сина му. На лицето му се изписа едновременно възхищение и силна съпротива, като двете емоции се бореха коя да надделее. Най-накрая Оиши кимна и пусна ръката на Чикара, позволявайки му да подпише клетвата.
Кай гледаше как още от ронините последваха Чикара, докато накрая само неколцина останаха да чакат реда си да подпишат. Ясуно се приближи последен към масата, а Хорибе плъзна поглед по редицата мъже.
— Четиридесет и шестима сме — преброи той.
— Не — поправи го Ясуно, който се изправяше, след като се беше подписал. Обърна се и погледна към Кай, коленичил недалеч от масата. — Мелез, а ти?
Кай замръзна на място, ръцете му се свиха в юмруци, а изненадата му прерасна в чувство на унижение и гняв. Хвърли един унищожителен поглед на Ясуно, неспособен да разгадае изражението му, неразбиращ защо точно сега трябваше…
Но Ясуно продължи да го гледа също толкова настойчиво и каза ясно и високо, така че да чуят всички:
— Прости ми за това, че не ти благодарих, че уби онзи цилин и ми спаси живота — започна Ясуно, след което си пое дълбоко дъх и добави: — Самураят не може да печели слава на гърба на другите.
След последните думи Ясуно се наведе напред в дълбок поклон.
Десетки глави се обърнаха едновременно към тях двамата и ги изгледаха невярващо. Настъпи дълбока, красноречива тишина.
Кай обаче беше този, който най-малко можеше да повярва на случващото се. Той седна обратно на пети и се почувства така, сякаш мозъкът му внезапно бе изпаднал в празна дупка.
Ясуно отново вдигна глава, след което внимателно извади един уакизаши51 от връзките на пояса си. Вдигна меча и с две ръце го подаде на Кай.
— Това принадлежеше на Башо — каза той.
Кай се взря в лицето му, а след това сведе поглед към уакизаши в ръцете му. Поклати глава и отново вдигна объркан поглед към Ясуно.
— Самураят носи два меча — тихо каза Ясуно, все още подавайки му оръжието. За пръв път Кай видя разголена душата му: срамът, угризенията, копнежът за опрощение, болката на човек, загубил приятел, и то само за да разбере, че приятелят му не го е изоставил съвсем сам, стига да бе достатъчно мъдър да признае несигурността си и да постъпи така, както повеляваше честта.