— Какво виждаш? — попита я той и се наведе напред.
Мицуке се поколеба за миг, взирайки се в призрачните пукнатини — нещо, което никога преди не беше правила, защото никога преди не й се беше налагало да прикрива съжалението в очите си от това, което виждаше.
— Поличбите са добри — каза тя тихо, все още загледана в костта. След това, подбирайки думите си много внимателно, вдигна поглед към Кира и добави: — Скоро ще отпътуваш надалеч, а във всеки град и село хората ще ти се покланят. Дори шогунът ще те погледне със страхопочитание.
Кира се наведе още по-напред, а жаждата да чуе още от думите й проблесна в очите му. Обичното му лице се озари по начин, който винаги я беше карал да се усмихва и досега винаги бе подклаждал огъня на страстта у нея. За пръв път Мицуке се опита да се усмихне насила и да задържи усмивката си.
Кира, изглежда, не забеляза, което донякъде я успокои. След малко той попита:
— А Мика?
Тя отново сведе очи, скривайки сълзите, които изведнъж бяха бликнали в тях — истински човешки сълзи — и ноктите й отново проследиха проблясващите пукнатини в костта.
Мика седеше коленичила в покоите си, облечена в официалните си сватбени одежди, избрани за нея от Кира, а прислужниците й внимателно полагаха грим на лицето й. Кимоното и връхните й дрехи бяха изработени от най-меката подплатена коприна и най-красивия сатенен брокат, обточени с кожи, за да й е топло. Всяка част от дрехите й беше украсена с изящна бродерия и всичко беше в бяло. „Разбира се“ — помисли си тя. В тази скована от снегове страна Кира бе избрал да облече булката си за сватбения ден в широмуко52 — дори само името му „чисто бяло“ го описваше достатъчно точно. Облеклото бе напълно в унисон с владението на Кира, което той мразеше не по-малко от нея, но което го бе направило човекът, който бе в момента.
В традиционния символизъм на широмуко обаче се криеше и друго послание, предназначено лично за нея — белотата олицетворяваше булката като бяло платно, готово да възприеме навиците и очакванията на съпруга и чинно да им се подчини.
Имаше и още една причина тя да е в бяло, която веднага й направи впечатление, тъй като бе ужасно уместна и в същото време толкова непоносимо жестока, че Мика не бе сигурна, че дори Кира би могъл да се сети за това, не и нарочно: Бялото се приемаше за цвета на смъртта. Баща й беше извършил сепуку, облечен в бяло, тялото му беше кремирано, облечено в бяло. Всички опечалени на погребението му също бяха облечени в бяло.
Помисли си за майчиното си учикаке — ярко обагреното традиционно горно кимоно, което се предаваше в наследство от нейната прабаба. Мика винаги си бе представяла, че ще носи точно него в деня на сватбата си. Спомни си, че като малка обичаше да го изважда и да се облича в него. В такива моменти се чувстваше така, сякаш се намираше в майчината прегръдка. Основният му цвят и подплатата бяха червени — цветът на живота, на Ако, а брокатът и бродериите, изпъстрени със златни и сребърни нишки, придаваха блясък на цветните картини, изобразяващи борове, хризантеми, жерави и потоци.
А след като Кай се бе появил в живота й, нейните молитви към боговете винаги включваха и молбата някой ден да дадат на любимия й тенин възможността да докаже храбростта си пред баща й по толкова впечатляващ начин, че той да реши да го осинови. А след това щяха да се сгодят.
Мика въздъхна шумно и неволно се дръпна от ръцете на слугините си, сякаш бе изтръгната от досегашното си търпеливо примирение от внезапен пристъп на мъка.
Ръцете й, скрити в дългите ръкави на кимоното, се свиха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите, а цялото й тяло потръпна, докато се мъчеше да се овладее. Осъзна, че всичките й слугини мигом се бяха поклонили ниско, свеждайки чела до пода, молейки я за прошка — бяха решили, че техните действия са й причинили болка. Мика избърса сълзите, покапали по бузите й, размазвайки тебеширенобелия грим, и успя да открие успокоителни думи, които да им каже — да ги излъже, че очите й са се раздразнили от пудрата и те не са виновни по никакъв начин.
Слугините се надигнаха с благодарност и отново се заеха с безкрайните натъкмявания на дрехите и лицето й, а неспирните им възклицания „ах“ и „ох“ идваха да изразят възхищението им от красотата й, както и тяхната собствена радост и ентусиазъм — неща, които си позволяваха да покажат пред нея за пръв път.
52
Бяло сватбено кимоно — един от трите тоалета, които носи по традиция японската булка в сватбения ден. — Б.р.