Мика си представи как подробностите около посещението на шогуна са занимавали мислите му по целия път, докато е яздел към дома след края на лова, след като чудовището е било убито и заплахата отстранена. Беше горда и доволна, че може да го успокои, като му даде положителни отговори на почти всички въпроси, както и информация за приготовленията, които още бяха в процес на изпълнение.
— Искам всички наши хора да споделят тази чест: самураите, селяните, фермерите…
— Наредих да застанат по протежение на целия маршрут — отговори тя със задоволство.
— Има ли нещо, за което не си помислила? — очите на баща й грееха от възхищение и любов. Неговата усмивка и потупването по рамото най-сетне я освободиха от безпокойството. — Майка ти щеше да се гордее с теб.
Мика също се усмихна, като сведе поглед и признателно се поклони, макар че усмивката й не бе съвсем искрена и лишена от притеснение. Като си тръгваше, още веднъж се поклони, увещавайки го на излизане да се опита да си почине.
След като затвори вратата, водеща към покоите му, тя се запъти през градината към собствените си покои. Щом се скри от погледа му, усмивката изчезна от лицето й и на него се изписа тревогата, която тя криеше от баща си, откакто бе видяла да отвеждат ранените по време на лова хора. Имаше едно лице, което не бе видяла никъде — нито сред пострадалите, нито сред другите.
А това означаваше, че има нещо много лично, за което тя трябваше да се погрижи, нещо, което бе принудена да премълчава дори и пред баща си. Трябваше да почака до залез-слънце, но това щеше да й даде време да направи необходимите приготовления.
Мика влезе в своите покои, при което придворните й застинаха по местата си — с ококорени очи и разперени в различни пози ръце, което предполагаше, че енергично са обсъждали въпроси, свързани повече с нея и завръщането на ловците, отколкото с посещението на шогуна.
Щом я видяха, всички паднаха грациозно на колене и се поклониха като марионетки в бункару18 пиеса, а шепотът от последните промърморени реплики замлъкна. С нетърпелив жест Мика им каза да се изправят, толкова копнееща да чуе какво имат да й казват, колкото те дори не можеха да си представят.
Тя можеше само да поиска да бъде уведомена незабавно, когато баща й се върне от лов, без да задава неудобни въпроси. Но нейните прислужнички можеха свободно да общуват със слугите, които го бяха придружавали, и да помолят да чуят подробности за тяхната смелост, като пърхат с ресници и с ветрилата си, докато простодушно задават въпроси, които щяха да изглеждат неуместни от устата на някой мъж и направо скандални, ако идваха от дъщерята на техния господар… особено въпроси за мелеза — главен следотърсач на Асано, който единствен бе определил какъв е звярът, а след това ги бе завел до скривалището му, така че да могат да го убият.
Кай.
Когато научи какво е съществото, което се бе появило и бе започнало да опустошава Ако, отначало Мика бе скептично настроена, но като чу, че именно Кай го е нарекъл цилин, недоверието й се бе превърнало в тревога за всички участници в лова. Освен за баща си, най-много се бе страхувала за Кай. Нейният баща вече не беше млад, но поне щеше да язди кон, да бъде облечен с броня, да носи оръжия и да бъде заобиколен от най-добрите си бойци. Като селянин, на Кай не бяха разрешени никакви средства за защита.
Преди много години баща й бе настоял тя да постави класовата си принадлежност и социалното си положение пред приятелството си с Кай. Беше я предупредил, колкото се може по-любезно, но и с непреклонна твърдост, че ако тя продължи да общува с момчето мелез от кучкарника, това не само ще хвърли сянка върху собственото й бъдеще, но ще означава, че Кай трябва да бъде прокуден.
Мика знаеше, че бе казал същото и на Кай, като му го бе обяснил колкото се може по-любезно — беше сигурна в това — но придружен от няколко негови васали.
И така фината копринена нишка, която бе свързвала техния живот, бе прерязана, и всеки път, когато дори случайно се озоваваше достатъчно близо до Кай, за да може да поговори с него, той падаше на колене и се покланяше ниско, докато лицето му се озоваваше в праха, и не се изправяше, докато тя не си отидеше. Това бе доставяло огромно удоволствие на нейните гувернантки или на онези, които я придружаваха.
18
Японски професионален куклен театър, който се развива през XVII и XVIII век и е една от четирите форми на класическия японски театър. — Б.пр.