Никой от тях, дори и Кай, не беше виждал сълзите, които винаги изпълваха очите й в тези случаи. Накрая, тъй като не можеше да понесе да го гледа как се унижава всеки път, когато се срещнеха, тя се бе отказала от опитите си да намери начин да се срещне с него лице в лице.
Но всичко това не можа да я принуди да го забрави, а само я накара да осъзнае още по-болезнено, че той си остава част от живота й, независимо колко е недостижим. Дневникът бе единственото място, където можеше да изрази истинските си чувства всеки път, когато го зърваше в земите на замъка — обикновено носеше тежки товари с други носачи или работеше с група работници по ремонта на крепостните стени, покрит с прах от камъните или опръскан с варовия разтвор, който предпазваше от пожар постройките от дърво и камък на замъка.
Мика го гледаше как се превърна във висок и силен млад мъж, все така красив в очите й, както когато беше още момче, и бе писала стихове за изгубения тенин, които никой друг не разбираше. Беше прочела „Сказание за Генджи“19 и се бе заклела да стане монахиня. Една нощ в разгара на зимата тя бе изхвърлила постелята си през прозореца и бе лежала трепереща на голия футон до сутринта, защото бе сънувала, че Кай е измръзнал до смърт.
А междувременно нищо неподозиращият й баща бе защитавал Кай от безчинствата на собствените си васали и го бе възнаграждавал за преданото му покорство, търпеливата му упорита работа и накрая — за неговата рядка способност да открива дивеча по време на лов.
Кай беше главен следотърсач на господаря Асано от почти десет години и никога не бе имало произшествие или нараняване…
Но след това те бяха отишли на лов за цилин.
През всичките години, в които Кай бе работил упорито за израстването си от отритнато момче от кучкарника до човек със сигурно и отговорно положение сред обслужващия персонал на замъка Ако, Мика бе водила собствената си битка да стане — и да остане — независима, въпреки ограниченията, които й налагаха като жена, дори жена самурай. Най-после се беше отървала от гувернантките си, маскирани на придворни дами, и търпеливо си бе подбрала собствена групичка от лоялни придворни дами, на които се доверяваше както заради интелекта им, така и заради тяхната дискретност.
За първи път след смъртта на майка си имаше за компания други жени, на които можеше да разчита, които изпитваха емоции като нейните, които разбраха точно какво има предвид, когато ги попита кое смятат за по-красиво — полумесеца или пълната луна? И когато й отговориха, им каза, че тя обича най-много безлунната нощ, защото тогава може да види всяка звезда на небето.
Така че сега трябваше само да погледне в очите им, когато се изправиха и се събраха около нея, за да разбере, че вторият й най-голям страх се беше оправдал. Баща й беше казал, че няма убити. Но тя не бе видяла Кай никъде — нито с ловците, нито с ранените.
Сега от потока информация тя научи, че Кай бе тежко ранен, толкова тежко, че се нуждаел от лекарска помощ, като се върне в замъка. Но той напуснал ловната дружинка още преди да стигне до портите му и отишъл в собствената си колиба в края на гората, както раненото животно се скрива да ближе раните си в самота, пък нека боговете решат дали да живее, или да умре.
Мика се запита с болка в сърцето дали загубата на детското им приятелство бе накарала Кай да смята, че не може да се довери напълно на никого, дори на баща й, така както бе накарала нея самата упорито да избягва брака на възраст, когато повечето жени имаха деца, по-големи, отколкото тя беше тогава. Но щеше ли Кай да предпочете да умре, отколкото да помоли някого за помощ?
Тя погледна сериозните лица на младите жени, които очакваха нейните заповеди.
— Привечер — каза тя със сдържана настойчивост и те кимнаха.
Оиши стоеше като истукан сред познатата обстановка на дома си, толкова капнал от умора и от тежестта на бронята, че дори не му се говореше със съпругата му Рику, докато тя откопчаваше отделните елементи от снаряжението му и ги сваляше от него един по един. Сега, когато най-накрая можеше да спре да се движи, той се чувстваше зашеметен от свръхнатоварването, което бе понесъл, заради неотложността и опасността на този лов.
Запита се дали това наистина е означавало да бъдеш самурай, член на военната класа, по времето, когато войните са били ежедневие и други мъже като него са били обект на „лов“. Как ли предците му са издържали да участват във военни кампании, траещи месеци или дори години, без да знаят кога ще бъде следващата атака или кога ще видят отново любимите си хора и дали изобщо ще ги видят? По време на войните поколения самураи бяха живели по този начин, освен ако животът им не бъдел отнет от някой враг. Той благодари на боговете, че живее в мирно време.
19
Японски роман от началото на XI век, класическо произведение на японската литература. Предполага се, че е написан от благородничката Мурасаки Шикибу в разцвета на периода Хеян. — Б.пр.