Рику се взря в очите му и видя, че мислите му са се върнали към настоящето и вече може да поговорят. Тя го хвана нежно за раменете и най-накрая каза:
— Тревожех се за теб — нейната загриженост си пролича в гальовната й усмивка.
Неговата усмивка стана още по-широка.
— Ти винаги се тревожиш — отвърна той меко. Но беше благодарен, че след всички тези години тя още го обичаше достатъчно, за да го прави. Оиши протегна ръка и я погали по бузата. Рику целуна дланта му, като я обгърна със своите.
Той тъкмо се канеше да я попита какво има за вечеря, когато отвън се чу свиреп вик и двамата погледнаха към вратата. Звучеше така, сякаш тренировъчният дуел се превръщаше в истински.
Оиши отиде до входа и плъзна вратата встрани. Тогава осъзна факта, който поради голямата си умора не бе забелязал преди: Чикара се дуелираше с Джинаи, който беше с три години по-голям от него, по-висок, по-тежък и по-опитен в боравенето с меча.
Дори дървеният меч можеше да нанесе осакатяващ удар, а нито едно от момчетата — мъжете, напомни си мълчаливо Оиши — не носеше дори защитни подплънки. Чикара бе отпразнувал своето генпуку21 — деня на неговото пълнолетие, преди близо половин година.
И все пак, погледнато от сегашната позиция на Оиши, през пропастта на повече от две десетилетия опит, това бяха все още само наполовина пораснали момчета. Между самураите се говореше, че душата на мъжа е в неговия меч, а на жената — в огледалото й.
Въпреки това, той откри, че Чикара е трябвало да се погледне по-добре в огледалото и да си облече тренировъчната броня, преди да покани Джинаи за свой партньор в двубоя. Генпуку не ти даваше тялото на възрастен за една нощ.
Той наблюдаваше как двамата атакуват и парират ударите, впечатлен от напредъка, който синът му бе постигнал в боравенето с меча, и увереността, която сякаш бе придобил успоредно с това, но все пак виждаше, че Джинаи има предимство.
Чикара получи свиреп удар по ръката и снижи гарда, оставайки открит за атаката на Джинаи. Оиши почувства как Рику настръхна от притеснение, когато застана до него, дори и собственото му тяло инстинктивно се напрегна в очакване на болката от предстоящия удар.
Но синът му прехвърли бокена от безполезната си дясна ръка в лявата така внезапно, че Оиши се слиса, и с едно ловко замахване повали Джинаи на земята. Той бе съборил противника си и бе спечелил дуела с едно решително движение — движение, което Оиши никога досега не бе виждал в сина си, или някой друг, обучаван от официалния майстор на меча на господаря Асано, да прави.
— Чикара! — извика той.
Синът му вдигна очи, опиянен от победата си, но се стресна от тона на баща си. Той застина на място и погледна назад към баща си, докато Джинаи с мъка се изправи на крака, залитайки.
— Джинаи — каза Оиши, отпращайки с поглед по-голямото момче, преди то да успее да каже нещо. Той изчака заедно с Чикара и Рику, докато Джинаи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и най-сетне зададе въпроса, който се въртеше в ума му:
— Кой те научи на това?
Чикара се поколеба, взирайки се в него; въодушевлението, което блестеше в очите му, угасна като пламъче на свещ, когато долови гнева във въпроса на баща му. После сведе поглед и помълча още известно време, преди да промърмори:
— Никой, татко.
Оиши усети как ръката на жена му стисна леко, но настойчиво рамото му, напомняйки му колко горди Чикара винаги ги е карал да се чувстват и колко повече синът му се нуждае от насърчението му, отколкото от гнева му.
Лицето му запази суровото си изражение, но той се отказа да разпитва. Това беше фехтовален похват, достоен само за останалите без господар ронини, които влизаха в разпри по улиците, защото нямаше реални битки, в които да се бият, а не притежаваха други умения, към които да прибегнат, за да се препитават. Той не беше подходящ за високопоставен придворен или за който и да е воин, който притежаваше достатъчно чест, която си струваше да защитава. Оиши си пое дълбоко въздух.
— Ти произхождаш от семейство на самураи — каза той на Чикара. — Ние не се бием по този начин.
От прилива на гордост сега нямаше и следа, но за миг Оиши си помисли, че синът му ще протестира.
Вместо това, Чикара само се поклони почтително, приемайки забележката с достойнството на почтен човек, а баща му се обърна и влезе в къщата.
21
Исторически японски ритуал за отбелязване на пълнолетието. При момчетата това е било при навършването на 15 г., а при момичетата — на 13 г. — Б.пр.