Слънцето най-после се бе скрило зад далечните хълмове, когато Мика и нейните придворни дами напуснаха замъка с фенери в ръка, за да поскитат из полята в търсене на светулки… или поне така каза тя на пазачите при портата. Полите на дрехата й се влачеха в калта на пътеката, която следваха до края на гората, където Кай бе построил самотния си дом, но състоянието на любимото й кимоно беше последното нещо, за което си мислеше.
Тя отдавна бе научила къде живее той и бе изминавала тази пътека много пъти до мястото, откъдето можеше да зърне колибата в края на гората. Ала никога не бе имала смелостта да стигне до нейната врата, страхувайки се твърде много досега, че Кай ще откаже да й отвори.
Но дори и да беше дошла тук и Кай да й бе позволил да влезе… ако някой някога разбереше, ако баща й само заподозреше това… какво ли щеше да се случи с Кай тогава? Мисълта за това, което можеше да му се случи — прогонването бе най-малкото нещо — винаги я беше спирала, даже когато копнежът й надделяваше над страха, че той няма да иска да я погледне.
Какво можеше да се случи с нея, ако бе дошла тук и Кай я бе пуснал да влезе, никога не я бе притеснявало много — тя беше жена, така че нямаше да й позволят да наследи Ако. Владението щеше да отиде в ръцете на някой мъж — роднина на баща й, когато той умре, освен ако не осиновеше някой мъжки наследник, а преди това да се случи, тя очакваше, че ще бъде принудена да се омъжи за някой, когото не обича и когото вероятно дори няма да е срещала, да бъде използвана като пионка в постоянната игра на шоги22, която даймио играеха, използвайки като дъска цяла Япония.
За щастие баща й явно не беше много склонен да направи пешка от единственото си дете, както и тя самата не желаеше да се превърне в такава. Мика вече доста бе подминала възрастта, на която браковете на повечето дъщери бяха уреждани за целта и те бяха изпращани далеч от домовете им. Но баща й рядко повдигаше темата за брака, а и нейният незабавен и напълно искрен отговор — че обича толкова много Ако, че сърцето й ще бъде сломено, ако никога повече не го види — бе достатъчен да го накара да замълчи. За него не беше трудно да разбере защо тя е така привързана към дома си — така красив и богат на традиции. Пък и Мика подозираше, че самотата може да сломи и неговото сърце, след като тя си отиде.
Фактът, че обича Ако твърде много, за да си представи, че някога ще го напусне, беше самата истина. Мика също така ценеше зачитането на достойнството й от негова страна, както и отговорността, която й бе предоставил; той се отнасяше към нея така, сякаш един ден тя щеше да бъде негов наследник. Но това не бяха единствените причини, заради които не можеше да понесе мисълта да напусне.
Нейният баща никога нямаше да разбере, а и тя никога не можеше да му каже най-важната причина да иска да остане: че обича Кай, а той беше тук.
Мика можеше със същия успех да бъде влюбена и в принц Генджи — измислен мъж, който бе живял само в книга, написана от благородничката Мурасаки преди седемстотин години.
Тя знаеше повече за Генджи, отколкото за Кай, и можеше да бъде с Кай толкова, колкото и с принца. Единственото, което можеше да прави години наред, бе да го гледа отдалеч… и да знае, че всеки път, когато очите й го откриеха, неговите вече се взираха в нея.
Една от нейните придворни възкликна изненадано и посочи напред. Като вдигна глава, Мика най-сетне видя дома на Кай. Той представляваше малка разнебитена постройка, приличаща повече на колибата на аскетичен монах, отколкото на къщата дори на селянин. Но с течение на годините Кай бе добавил към временното убежище, което представляваше първият му дом, различни материали, взети от изоставени къщи или намерени в гората, сякаш колкото по-дълго живееше тук, толкова повече бе започнал да вярва в бъдещето.
Точно преди да стигнат до самата къща, тя забеляза малко молитвено светилище, направено от камъни. Светилището го нямаше там преди пристигането на Кай, така че само той можеше да го е построил. Мисълта, че Кай изобщо може да се моли на някой бог, я изненада, може би защото, когато бяха малки, той винаги й бе изглеждал по-скоро като дошъл от царството на боговете — на Буда, отколкото като обикновено човешко момче.
Тя спря, погледна надолу към светилището, а след това се поклони почтително и плесна с ръце — зов към състраданието на Буда, на всички бодхисатви, на които да е богове или богини, на които бе посветено светилището — молейки всички тях да я чуят. Мика смирено сведе глава и събра дланите си за последен път, молейки се тази вечер Кай да е оставил отключена вратата, която преграждаше пътя между тях. Тя отново тръгна, а придворните й мълчаливо я последваха; ударите на сърцето й отекваха звънко в ушите й, както пляскането й с ръце преди това.