Кай рязко отмести поглед от тях, като придърпа оръфаните предници на избелялото си памучно кимоно, което се бе постарал да закърпи и изчисти от кръвта заради днешната церемония. Дори си бе облякъл отгоре една дзимбаори29, принадлежала някога на някой селянин, която бе единствената горе-долу прилична дреха, която притежаваше. Въпреки това изведнъж се почувства засрамен от външността си, както никога досега, сякаш бе дошъл тук гол, само по препаска.
Независимо от това не можа да се въздържи и отново погледна назад, внезапно изпълнен със завист към господаря Кира и с безпомощен копнеж, докато гледаше Мика с нейните изящни копринени дрехи, с блестяща черна коса, прибрана високо на главата й с помощта на гребенчета, от които се полюшваха перли, и фиби от нефрит и карнеол. Сред тях се открояваше ястребовото перо, изработено от слонова кост, което тя носеше гордо още от момиче. Беше облечена в цветовете на Ако — червено и златно, примесени с бляскаво изобилие от техни нюанси. Когато и видеше, все едно виждаше изгрева на слънцето в средата на лятото.
Докато я наблюдаваше как разглежда господаря Кира, изражението на лицето й рязко се промени, сякаш Кира внезапно я бе зашлевил от мястото си пред платформата. Тя се намръщи и отмести очи от него.
На Кай му бяха нужни няколко секунди да разбере защо изражението й се беше променило — тя едва сега бе познала врага на баща си. Но преди да осъзнае това, гневът й бе породил у него надежда и подтикван от любовта, загубата и разочарованието, той понечи да си пробие път през тълпата.
Спаси го единствено железният самоконтрол, който бе придобил толкова отдавна, като натика безразсъдните емоции обратно в мрака, където им беше мястото. Вместо да тръгне напред, той остана напълно неподвижен, сдържайки дори дъха си. Да не реагира бе единственото нещо, което можеше да направи: заради Мика, заради господаря Асано и за свое собствено добро.
Когато отново погледна към Мика, тя гледаше към портите, сякаш внезапно обзета от нетърпение да се появи шогунът и да сложи край на този като че ли безкраен ден.
Шогунът пристигна почти по здрач. Когато слънцето взе да залязва и сенките започнаха да се удължават, един пазач от главната наблюдателна кула извика, че е забелязал кортежа на шогуна да преваля едно далечно възвишение на пътя. Всички напуснаха местата си, придвижвайки се напред, докъдето се осмелиха, за да зърнат знамената в златно и черно с фамилния герб на Токугава, огрени от последните лъчи на залязващото слънце.
Кай хвърли един поглед към кортежа на шогуна, който изкачваше хълма, преди да се обърне към господаря Асано, който още стоеше в двора, изпънат като копие, и чакаше начело на редицата от даймио, които се бяха постарали да пристигнат преди шогуна, за да го посрещнат с подобаващите почести.
Кай отново се съсредоточи върху търпеливото си и безпристрастно очакване да види на живо шогуна и неговата свита — нещо, което никога не бе очаквал да види в живота си, макар че досега този факт не бе имал никакво значение за него.
Но това му помогна да пропъди неспокойните си мисли. Неочакваните, противоречиви чувства, които бе принуден да държи под контрол, го доведоха до пълно изтощение, изцеждайки силите му повече, отколкото умората от целия ден. Но той трябваше да остане и да стои изправен като господаря Асано, поне докато не види шогуна. Тогава най-сетне можеше да си тръгне, защото нямаше какво повече да го задържи тук.
Стотици богато украсени фенери осветяваха пътя за кортежа на шогуна, който премина през моста и влезе в замъка — грандиозното зрелище от различните по цвят и форма знамена, флагове и вимпели на свитата и бляскавите дрехи на придворните, които започнаха да изпълват двора, караше дъха да секне. Тяхното великолепие бе в унисон с украсата на замъка — ярките фамилни цветове на рода Асано изпъкваха дори на светлината на фенерите сред знамената на останалите присъстващи родове.
Очите на Кай шареха навсякъде, докато не му се зави свят от гледката, съзерцавайки калейдоскопа от цветове и удивителни десени — цветя, дървета, геометрични фигури и пейзажи, екзотични птици с пъстро оперение — на дрехите, носени от сановниците и дамите, както и от съпругите и наложниците на различните даймио.