Внезапно се замисли за опасностите, които са управлявали живота на мъжете като него в епохата на междуособните войни, когато най-вероятно той щеше да е командир на армията на господаря Асано, не просто негов главен васал, главен бюрократ на армия от чиновници.
При цялото им обучение в бойните изкуства — дори преминаването на изпитания като газенето във вода с пълни бойни доспехи, докато се целиш с лък по мишена — най-близката опасност до тези, на които мъжете са се излагали при истинска битка, пред която се бяха изправяли тукашните самураи, бе сблъсъкът им с цилин.
Той все още бе обсебен от спомена за това колко близо до катастрофата бяха в онзи ден… колко зле щяха да живеят в една епоха, когато е имало само два начина да се върнеш от битка: с главата на врага, завързана за седлото… или без твоята собствена глава.
Богове! Той притисна с пръсти очите си. „Защо изобщо мисля за такива неща сега?“ Прокле Кай, заради чието необичайно присъствие на прага му предната вечер и изнервящите му поличби цяла нощ бе измъчван от кошмари, когато толкова отчаяно се нуждаеше от сън.
Мика погледна към Оиши, като го чу да въздиша, и го видя да разтърква очите си. На лицето й се изписа съчувствие. После се обърна към баща си, който все още бе изправен и енергичен, сякаш възрастта им бе разменена, като гордо държеше в ръка ветрило от ястребови пера. Зачуди се колко ли дни ще трябва да почива, когато двойното изпитание от лова на цилин и посещението на шогуна най-после свърши.
Тя погледна към зрителската трибуна, където шогунът и неговата свита спокойно се придвижваха към местата си. Вниманието й привлече трупата изпълнители, които бе наела да забавляват гостите преди започването на двубоите. Актьорите изпълняваха модния танц кагура от но30 драма, чието заглавие й бяха казали, когато ги наемаше, но го бе забравила при всичко, което се бе случило след това.
Помисли си, че поне маските и костюмите им са така изкусно и красиво изработени, а изпълнението им е така сложно и богато нюансирано, както техния водач — мъж на име Каватаке, бе обещал, че ще бъде. Обещанието му нямаше да има кой знае какво значение, ако тя не знаеше, че трупата е играла за императора, което й бе вдъхнало увереност, че са достойни да забавляват шогуна. Сега императорът можеше да е само фигурант, без реална власт, но той бе потомък на боговете на Япония и като жив символ на тяхната благосклонност заемаше почитано, макар и закътано място на върха на обществото.
Мика забеляза Каватаке в предната редица на актьорите — разпозна го по изяществото и майсторски овладените движения, въпреки че носеше традиционна маска на демон. Той танцуваше и заемаше позите така драматично, сякаш бе роден да изпълнява ролята на всемогъщи богове и легендарни герои, за които се разказваше в но драмите. А може би наистина е така, помисли си тя, ако — както все повече й се струваше — провидението контролираше целия им живот, въпреки че се бореха да променят съдбата си.
Тя отмести поглед от него и заоглежда неспокойно откритата арена. Сега, след като бе отминало първоначалното вълнение, се чувстваше толкова уморена да стои и да чака, докато гостите се настанят по местата си, колкото се чувстваше и от цялата подготовка преди това. Но Мика сподели основателното задоволство на баща си при вида на самураите от Ако, оглеждайки от глава до пети гордите и благородни мъже, облечени в нови доспехи, докато мисълта й не се насочи към единствения мъж, чието лице дори нямаше да види днес, мъжът, който наистина заслужаваше да бъде техният боец на арената.
Тя вдигна поглед към трибуните, където седяха висшите офицери на Оиши, виждайки Хазама, Исогай, Хара. Опита се да си представи Кай да седи сред тях, облечен в красива броня, носеща герба на Асано, и се почувства още по-нещастна. И тогава внезапно видя лицето на капитана, когото всички наричаха „Башо“. Когато срещна погледа й, той се усмихна и й намигна, изтръгвайки я от печалните мисли.
В отговор Мика също му се усмихна, като усмивката й стана по-широка, когато си спомни първата им среща.
Тя се видя в детството си — как седеше, потънала в скръб, сред окапалите яркочервени листа на клена върху каменните плочи на двора, докато бе трудно да се каже къде свършваше кимоното й и къде започваше светът, седеше и плачеше, както бе правила дни наред, глуха за уговорките и молбите на нейните гувернантки, сигурна, че нищо не може да спре сълзите й или да уталожи мъката й. Тя беше на осем години, когато майка й умря, а баща й се бе затворил в покоите си, потънал в такава скръб, че дори не си спомняше за нуждите на собствената си дъщеря.
30
Японско театрално изкуство, развило се през XIV век. Повечето персонажи в