Той бе оставил Чикара да изтегли меча си. След това бе избил острието от ръката на младежа само с едно замахване с тоягата си, а със следващото го бе проснал на земята.
После бе взел меча му и бе допрял върха му до шията на Чикара, както той лежеше по гръб. Натискайки достатъчно силно, за да пробие кожата, Кай бе наредил на младежа да се закълне в самурайската си кръв, която се стичаше по шията му, че няма да каже на никого какво е видял.
Той бе наблюдавал как Чикара преглътна буцата страх, когато острието проби кожата му. А след това предизвикателното пламъче отново се бе появило в очите на младежа и той се бе заклел, че никога няма да каже, ако Кай го научи на всичко, което знаеше.
Кай му бе върнал меча без коментар и му бе казал да се прибере вкъщи при баща си. Той си даваше сметка за риска, който поемаше — ако Чикара разкажеше на баща си какво се е случило, Оиши Йошио щеше да дойде с меча си и двубоят щеше да е „едностранен“. Но той нямаше друг избор.
И така, на следващата сутрин, когато бе станал почти на зазоряване, бе открил, че младежът го чака пред вратата му, сам под ръмящия дъжд, като държеше два тренировъчни дървени меча. От това, което бе видял по време на техните тренировки, Чикара притежаваше потенциала на баща си да борави с катана. Но сенсеят35 в училището по бойни изкуства на замъка Ако като че ли ценеше повече формата пред функцията, и то дотолкова, че трябваше да преподава на учениците си калиграфия, а не как да убиват.
И така Кай бе започнал да учи младежа да използва меча, сякаш наистина се бореше за живота си.
Чикара посочи воина, който загряваше пред тях, като изтръгна Кай от мислите му, насочвайки вниманието му обратно към двора.
— Той винаги опитва един и същи трик. Всеки път, когато свали гарда си, се кани да атакува.
Кай се засмя.
— Щом ти го виждаш, тогава той няма никакъв шанс.
— Той така или иначе няма никакъв шанс срещу Ясуно — отвърна младежът, като вдигна бокена.
Кай го погледна изненадано само за секунда, преди да си спомни истината… лъжата, която Чикара никога нямаше да узнае.
Младежът се обърна, за да отиде да даде бокена на Ясуно.
— Остави ли дар в светилището? — попита внезапно Кай. Когато бе тръгнал тази сутрин от колибата си, той бе спрял пред светилището, което бе построил край пътя, да се помоли щастието да се усмихне този ден на Ако. Но някой беше ходил там преди него и бе оставил дар.
Чикара го погледна озадачено и поклати глава.
— Какво беше оставено?
— Перо — Кай сви рамене, сякаш това не означаваше нищо. Но перото беше от ястреб — символът на Ако, символът на воина. Ако не беше Чикара, тогава кой? Мика? А ако беше тя, какво означаваше перото за нея, за него?
Младежът се ухили.
— Трябва да е било знак от боговете. Ясуно е… — той млъкна, гледайки така, сякаш внезапно бе видял нещо, което не проумяваше, между палатките зад Кай.
Кай се обърна да види какво зяпа и примигна невярващо. Един мъж в пълни бойни доспехи току-що бе излязъл от някой кът на лабиринта от тобари — беше истински исполин, с масивна фигура. Облечен в доспехи, той бе почти с метър по-висок от Кай, а Кай бе по-висок от повечето мъже.
Бронята на непознатия бе изработена от особен синьо-черен метал и имаше конструкция, каквато той никога не беше виждал — приличаше по-скоро на хитиновата обвивка на насекомо, с тънки остри шипове в участъците, където щяха да нанесат най-големи щети при един близък бой. Тя покриваше почти цялото тяло на боеца и тежеше повече, отколкото повечето мъже можеха да носят и все пак да се движат ефективно, камо ли да се бият. Когато Кай се втренчи в нея, матовата й повърхност сякаш се промени, проблясвайки като крило на бръмбар.
Маската за лице също не беше масово производство — изражението й бе като на агонизиращ демон или нещо, изтръгнато от дълбините на ада на Енма, във форма, която не беше нито изцяло мъртва, нито наистина жива.
Кай затвори очи, примигна, но преди да успее да погледне отново, ударите на барабани оповестиха началото на друг двубой. Воинът вече крачеше към арената; движенията му бяха неестествено плавни и пъргави за толкова едър човек.
Мъжете, скупчени край отворите в тобари, зашепнаха смаяно; подобен шепот се разнесе от всички страни около арената, когато всеки от зрителите зърнеше за първи път самурая в черно. Победителят в предишния двубой внезапно вдигна отбранително бокена си и взе да отстъпва, докато гигантът вървеше към него с неумолимостта на смъртта.