— Благодаря ви, Башо-сама — промълви тя с едва доловим глас. Без да вдига очи, Мика се изправи и му се поклони на свой ред; вишневите листенца се плъзнаха по копринените й одежди и се посипаха безшумно около нея.
— Господарке — каза той, когато тя понечи да тръгне. — Погрижиха се за мелеза, прегледа го лекар. Той ще преживее този ден.
Тя се обърна; на кръглото лице на Башо я нямаше обичайната усмивка, но очите му излъчваха доброта, която бе в такъв контраст с огромното му силно тяло и уменията му да борави с бо37 и нагината.
— Защо ми казвате това? — попита тихо.
— Защото искате да видите баща си, Мика-химе — отвърна самураят, сякаш този път не стояха в двора на замъка, а в манастирска зала — и той има нужда да види надежда в очите ви, така както имаше нужда да види усмивката ви, когато бяхте дете. Помислих си, че може би, ако знаете нещо, което ще ви донесе утеха…
— Башо-сама… — тя се помъчи да се овладее, да остане изправена и да срещне погледа му, за да не се превърне отново в скърбящото дете след толкова много години. — Благодаря ви от сърце заради баща ми. Но… — Мика пак сведе глава, повече от смирение, отколкото от благодарност. — Защо само вие, от всички тук, ме гледате още със същите очи след това, което направих?
На лицето на Башо се изписа изненада.
— Вие не сте направили нищо лошо, Мика-химе. Просто сте се влюбили в някой, който бе спасен от добротата на вашия баща. Ние обичаме този, когото обичаме; такава е нашата съдба, независимо дали е правилно или не — той отклони поглед, като че ли не беше сигурен дали е имал право да изрази такова становище пред дъщерята на господаря си. Но сякаш съвестта не му позволяваше да мълчи, Башо продължи: — Мика-химе, вие говорите за уаби-саби като човек, роден със свещените думи на Буда, изписани в сърцето му. Буда е казал: „Истинската стойност на човека не се крие във външността или ранга му, а в широтата на духа му“. Вие виждате истинската красота в предметите и хората, която всъщност е тяхната уникалност, както и крехкостта на съществуването им в този свят. Това е рядък дар.
Той я погледна отново; лицето му бе наполовина в сянка.
— Бакуфу на Токугава е обвило страната ни като в копринен пашкул, за да не допуска в нея нищо, което не е японско. Да се гордеем с нашия начин на живот е хубаво, но това си има и своите рискове. Гордостта винаги води до това. Ние не сме единствените чеда на боговете на този свят, нито всички непознати, които срещаме, са маскирани демони. Може дори да се окаже, че мелезът напълно заслужава ранга на самурай. Но той е роден тук и сега… на грешното място, в грешното време.
Мика вдигна ръка към устата си и захапа пръста си силно, за да потисне внезапно надигналата се болка.
— Мика-химе… — Башо поклати глава с лек укор. — Буда също е казал: „Дарявайте своята любяща доброта на всяко живо същество, без разграничение“. В крайна сметка добротата, която даваме, и добротата, която получаваме и съхраняваме в сърцата си, е единственото нещо, което остава в душата ни. Следващият живот на мелеза ще бъде по-добър, защото е споделил вашата доброта. Такъв ще бъде и вашият живот.
Самураят се усмихна почти смутено, преди да се поклони и да си тръгне забързано, сякаш просто бе предал своето съобщение, както му е било наредено. Тя го проследи с поглед, като за момент се зачуди какво ли наистина го бе довело при нея — заповед на Оиши или състраданието на Буда.
Мика се обърна и пое в противоположната посока, за да намери баща си.
Откри го там, където й беше казал Башо, в градината край езерото с кои, където обичаше да прекарва свободното си време. Той седеше на една пейка, загледан във водната повърхност, в която се отразяваше тъмното небе — един обърнат наопаки свят.
Когато се приближи до него — плахо и със сведени очи за първи път, откакто бе дете — един сребрист шаран изведнъж изскочи от водата и се пльосна на камъните край езерцето.
Баща й бавно стана от пейката да вдигне безпомощната риба и я хвърли обратно във водата. Кои правеха това, откакто Мика се помнеше, сякаш, като достигнеха определена големина и възраст, копнееха за нещо повече от добре познатия им свят. И така, те изскачаха от езерото в неизвестното.
Спомни си, когато бе момиче, колко бързо баща й скачаше да ги спаси, като ги мъмреше, сякаш наистина можеха да го разберат, докато ги връщаше на мястото, към което принадлежаха.