Кай. Кай дори не дойде да се сбогува с него.
Когато слънцето вече клонеше към залез, Мика поведе процесия през полето и нагоре по криволичещата пътека към възвишението, от което се разкриваше най-красивата гледка към Ако, която някога бе виждала, стигаща чак до морето. Това беше мястото, за което нейният баща й беше казвал, че често е седял с майка й през топлите пролетни вечери; мястото, където през това, което сега изглеждаше като друг живот, тя бе седяла с Кай и се бе любувала на същата гледка.
По пътя към тях се присъединяваха все повече хора: земеделци от долината и хора от селото под замъка. Някои дори идваха чак от морското пристанище, за да засвидетелстват уважението си и да кажат молитвите, които щяха да извисят духа му като виещия се дим от благовонните смоли, които тя запали, когато погребаха тук тленните останки на баща й — в обикновена дървена кутия, за да обогатят земята на това място, което и двамата обичаха. Мястото, което според нея бе истинското вечно жилище за неговия дух, бе отбелязано само с един голям камък, върху който бе изсечено хайкуто38, което тя бе написала:
Като примигваше често, Мика се извърна от надгробната плоча и за последен път погледна лицата около нея. Беше се вкопчила в крехката надежда, че ще намери Кай тук, вярвайки, че той ще дойде поне на това място заради баща й, даже да не отидеше в замъка и да рискува да бъде отблъснат от хората, които се бяха отнесли с него толкова жестоко.
Но той не бе дошъл.
След случилото се между тях, когато го бе посетила в дома му и всичко, което се бе случило на турнира, тя се чудеше дали някога ще види лицето му отново, дори и само за да го помоли за прошка.
Едва когато слънцето започна да залязва, тя внезапно осъзна, че Кай може да е толкова зле ранен, че да не може да се изкачи на хълма, даже и да се помоли за баща й. Възможно ли бе никой да не му е казал, че господарят Асано е мъртъв? Мика погледна настрани над потъващите в здрач поля към самотната колиба на Кай, но в края на гората вече беше паднал мрак.
Когато погребалната служба свърши, настъпи и краят на деня. Хората започнаха да се спускат обратно по хълма, като вървяха внимателно, но бързо, преди нощната тъмнина да скрие изцяло пътя. Оиши и семейството му се събраха загрижено около нея; синът му Чикара я поведе надолу по хълма, като се препъваше повече от нея в задълбочаващия се мрак по този, както изглежда, непознат за него склон.
Те се върнаха през полята на светлината на фенерите и светулките, която ги водеше към дома, когато последният златисточервен зрак — също като отличителните цветове на Ако — се стопи на небето.
За първи път от близо две седмици Кай измина пътя от дома си до замъка Ако, макар че придвижването му дотам му отне половината предобед и много повече от половината от силите му.
Господарят Асано бе загинал от собствената си ръка по заповед на шогуна. Кай бе научил за смъртта и какво бе довело до нея дни по-късно, когато се бе събудил отново в колибата си, без да има представа колко време е минало от неговия позор.
Последното нещо, което наистина си спомняше, бе как бе изхвърлен от замъка по заповед на Оиши. Но когато погледът му бавно се проясни, видя в колибата си един от самураите на Оиши — един толкова едър мъж, че почти заемаше останалото пространство в колибата. Башо — най-добрият приятел на Ясуно и непоносим шегобиец, чиито шеги бяха за сметка на Кай по-често, отколкото му се искаше да си спомни.
Самураят седеше в обичайната поза за медитация и четеше някакъв свитък.
— Защо?
Кай не си даде сметка, че го е казал на глас, докато Башо не вдигна очи към него. Той се обърна и прибра свитъка обратно в резбованата кутия, която бе зад гърба му. Господарят Асано бе дал тази кутия на Кай, за да пази в нея малката си сбирка от ценни книги и свитъци, след като Кай го бе попитал дали може понякога да му плаща не с обичайната надница от ориз, а с непотребни книги от библиотеката на даймио.
— Напуснете… — прошепна Кай с треперещ както от възмущение, така и от слабост глас — дома ми. Махайте се — той се опита да вдигне ръка, за да посочи към вратата.
38
Литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия. Хайку е най-късата поетична форма в световната литература. — Б.пр.