Башо кимна спокойно и отвърна:
— Когато приключа.
Кай затвори очи и поклати глава. Сега не го болеше толкова и не бе така замаян. Не валеше… Тогава най-накрая си спомни, че Чикара бе дошъл да го намери там, където лежеше в калта, и този мъж също бе там. Те се опитваха да го заведат вкъщи, когато Оиши ги бе настигнал, бе зашлевил Чикара и им бе наредил да се върнат в замъка. Чикара си бе тръгнал, защото баща му беше и негов командир. Но Башо само бе кимнал и бе отвърнал:
— Когато приключа.
И това беше всичко… досега.
Башо вдигна главата на Кай и го накара да пие чай. Той бе направен от корени на женшен, орлови нокти и джинджифил, за да укрепи тялото му, да успокои трескавия му ум и да премахне гаденето в стомаха му. Чак тогава Кай си даде сметка, че вони на лук — почти цялото му тяло бе наложено с кърпи, напоени с топла отвара от лук, за да облекчат болките от раните му.
— Познаваш добре билките, мелезе — заяви Башо и се огледа, сякаш бе искрено впечатлен от кошниците, пълни с малки връзки билки, и растенията, които Кай бе закачил по тавана да се сушат. — Разполагаш с всичко, което ми бе необходимо. Видях светилището отвън. Да не си бил отгледан от ямабуши39!
— Не — Кай извърна лице. — Защо сте тук? — той не можеше да си спомни някога Башо да му е казвал повече от две думи, като едната от тях бе „мелез“.
— Чикара не може да напуска казармата. Някой трябваше да дойде, а и аз имам известни лечителски познания. Сам, щеше да умреш.
Кай се опита да намери сили да попита защо това имаше значение за Башо или който и да е друг. Той обаче не каза нищо.
— Трябваше да оживееш — заяви самураят, сякаш бе прочел мислите на Кай по изражението му или по мълчанието му. — Заради господарката Мика. И заради господаря Асано… Той чака твоите молитви.
Кай обърна глава.
— Какво?
Башо сведе поглед.
— Господарят Асано… бе принуден да извърши сепуку.
— Какво? — Кай някак успя да се повдигне на лакът. — Заради… мен?
— Не. — Голямата ръка на самурая едва докосна гърдите му, но Кай рухна назад под тежестта й. — Лежи мирно.
И после той обясни. Всичко.
След това Башо си тръгна, оставяйки Кай да изпие утайката на своя презрян живот, от който не му бе останало нищо, освен болка и разкаяние.
Отне му повече дни, отколкото си мислеше, че може да издържи да лежи безпомощно в колибата си и да понася посещенията на Башо, преди да успее отново да запълзи, камо ли да измине някакво разстояние. Той още не бе посетил гроба на господаря Асано на възвишението, за да се помоли за неговия дух и да му каже последно сбогом, да поиска прошка и ако имаше това право, да я получи. Нямаше сили да се изкатери дотам.
Но пътят до замъка минаваше през сравнително равен терен и така Кай най-сетне бе направил този дълъг и изтощителен преход, за да се помоли в семейното светилище на Асано, преди да изтече последният възпоменателен ден.
Той влезе във външния двор, искайки му се да бе облечен изцяло в бяло, както бе подходящо за днешното му посещение. Но както винаги, разполагаше само с дрехите на гърба си и въпреки че старателно ги бе почистил и закърпил, подозираше, че с външността си може да мине единствено за просяк. Надяваше се, че хората, сновящи между сергиите на търговците и край казармите, ще направят всичко възможно да не го забележат, което бе обичайната участ на просяците.
Влизането във вътрешния двор беше по-трудно; просяците никога не бяха допускани до жилищната площ на семейството на даймио и високопоставените служители. Но Кай бе познат на достатъчно хора от охраната на замъка, за да се добере до светилището, преди някой да вземе да го тормози.
Той се промъкна вътре и затвори вратата, колкото се може по-тихо. Ароматът на благовонни смоли го замая. Мика беше там, сама, коленичила с наведена глава пред статуята на Буда. Струйка Дим се виеше в застиналия въздух над нея.
Кай прекоси светилището, за да коленичи до нея, тялото му се подчиняваше достатъчно, така че пристигането му не наруши нейните молитви.
Въпреки че тя не вдигна очи към него, по леката тръпка, която премина през тялото й, той разбра, че се е досетила кой е дошъл да се моли до нея. Кай сведе безмълвно глава и с цялата благодарност и скръб, която изпитваше дълбоко в себе си, се помоли душата на господаря Асано да бъде възнаградена и той да се прероди в един по-добър, по-справедлив свят, свят, за който бе платил скъпо и който заслужаваше.
39
Живеещи в планините японски отшелници, които принадлежат към най-загадъчната от всички съществували в Япония секти, възникнала през IX-X в. — Б.пр.