Ако все пак изберяха откритото неподчинение, той беше събрал армия и всички необходими ресурси, за да ги унищожи. Всички защитници на Ако, които не загинеха в боя, щяха да бъдат екзекутирани, всички така или иначе щяха да умрат. Но това щеше да бъде последният им шанс да умрат достойно, като истински самураи, вместо да водят позорния живот, който ги очакваше като ронини.
Обаче ако се биеха, хората, които бяха дошли да търсят тяхната закрила, също щяха да загинат, а започнеше ли такова възмездие, дори боговете не знаеха колко невинни хора щяха да бъдат изклани, преди то да приключи, просто за да се даде пример на бунтовниците. Ако щеше да бъде подложен на огън и меч като назидание за всички други бунтари, които биха отхвърлили своето „върховно задължение за вярност“ към шогуна, точно както господарят Асано се бе опасявал.
Освен това съществуваше господарката Мика. Въпреки че като жена тя не можеше законно да наследи Ако, тя бе последният оцелял член от родословието на Асано и те все още й дължаха своята вярност. Тя щеше да остане без човек, който да бди над бъдещето й, ако те предадяха замъка без бой, и щеше да има само един избор — същия като на всеки един самурай на баща й — ако откажеха да се предадат.
Господарката Мика бе напълно наясно с последиците и все пак бе оставила окончателното решение на него, признавайки прагматично, че баща й щеше да се довери на своя кару при обсъждането на жестоката истина и вземането на трудните решения, а не да ги сподели с дъщеря си.
През годините Оиши бе станал толкова опитен в играта на шоги — играта на генералите — че дори господарят Асано бе заявил, че предпочита да играе на зарове и да остави изхода на случайността, отколкото да го остави в ръцете на най-хитрия стратег, на своя „противник“.
Едва през последния месец Оиши бе осъзнал, и то съвсем ясно, че шоги е игра, която се играе с клинообразни дървени фигурки, а не с човешки съдби.
„Генералите завладяват, войниците загиват“. Човек не ставаше генерал, като жертва парчета дърво.
През последната седмица той не бе спал повече от един-два часа на нощ. Вместо това бе прекарвал безкрайните часове на нощта, като се молеше в семейното светилище на Асано за напътствието на боговете и за някакво блестящо решение, което така и не го бе осенило.
Той все още нямаше представа как да постъпи, а всеки момент очакваше пазачът от някоя от наблюдателните кули да изкрещи, че е видял да се задава шогунът с новосъбраната му армия.
Ето защо продължаваше да слуша споровете дали да затворят портите и да се подготвят за обсада, или да ги отворят и да приемат неизбежното.
„Обещайте ми, че ще поставите Ако на първо място“. Това беше последната молба на господаря Асано. И Оиши се беше заклел, че ще я изпълни, въпреки че тогава не беше схванал подтекста на тези думи. Той бе получил заповеди от господаря Асано и ако беше верен на гири40 от воинския кодекс — безпрекословно подчинение на заповедите на своя даймио, не трябваше да бъде толкова трудно да вземе това решение.
С изключение на едно нещо. През целия този месец го бе тормозила мъчителната увереност, че знае точно кой от любимците на шогуна ще извлече полза от поражението на господаря Асано.
Това щеше да бъде Кира.
Всичко това по някакъв начин бе дело на Кира, въпреки че Оиши не можеше да си представи как той бе успял да манипулира шогуна и самата съдба. Освен дето си спомни — чак след смъртта на господаря Асано — че Кай бе дошъл пред дома му вечерта след пристигането на шогуна и се бе опитал да го предупреди за Кира. Владението на Кира бе дълбоко в планината; идеята, че той наистина може да е в съюз с една китсуне, обясняваше твърде много неща, но едва впоследствие.
Но сега беше твърде късно да се връща към онзи момент и наистина да се вслуша в казаното от мелеза, макар да познаваше много хора, които твърдяха, че мелез и демон са едно и също. Ами ако Кай действително имаше способността на демоните да усеща други демони, ако той наистина бе видял лисица вещица в гората, където бе убит цилин, а след това отново в свитата на Кира?
Умът на Оиши отказваше да добави „игнориране на невъзможното“ към всичко останало, за което той носеше отговорност, сега, когато вече беше твърде късно, когато опасността се приближаваше като стрела и беше твърде близо, за да се избегне.
40
Елемент от самурайския кодекс „Бушидо“, който включва задълженията, които самураят имал към своя господар, към подчинените си, към семейството, приятелите си и към обществото като цяло. — Б.пр.