Вчера той беше главен управител на замъка Ако — втората най-високопоставена длъжност във владението Ако, самурай, горд със своята доблест и преданост към господаря му, дори когато бе изправен пред най-мъчителния избор, който някога бе правил. Беше направил саможертвата, която господарят Асано бе поискал от него, и се бе подчинил на последната му повеля.
Обаче никога не си бе представял, че реалният избор, пред който е бил изправен, е бил неизпълним. Нямаше правилен отговор на въпроса как е трябвало да постъпи пред лицето на измама, която бе толкова голяма, че преобърна целия му свят с главата надолу, запращайки го от висините на Ако в джигоку.
Защото Оиши бе предал замъка без бой, шогунът бе наредил Кира да пощади живота на хората му и да няма никакви репресии срещу населението на Ако. Но всичките му воини бяха прогонени и господарката Мика бе станала робиня на Кира, а хората от Ако щяха да бъдат напълно безпомощни под безмилостното управление на Кира.
И докато Кира го поддържаше жив, той можеше да остане затворен тук завинаги.
Оиши пропъди тази мисъл от ума си, защото тя щеше да го доведе до лудост.
В момента го засягаха пряко само три неща: Какво щяха да правят съпругата му и синът му? Колко време възнамеряваше Кира да го държи тук? Ще може ли да оцелее и да запази разсъдъка си, докато го освободят… ако приемеше, че изобщо ще бъде освободен.
От тези три неща той можеше да контролира донякъде само едно — и то бе последното. Оиши погледна към процепа на прозореца високо на отсрещната стена, който бе достатъчно широк, за да му осигури въздух, но твърде тесен, за да може да се промъкне през него, дори и да успееше да го достигне. Отвън светът бе окъпан в слънчева светлина и той можеше да види една вишнева клонка. Клонката се полюшна от вятъра и шепа листенца от последните й вехнещи цветове се посипа като сняг.
Оиши отмести поглед, борейки се с внезапно обхваналата го скръб, която защипа очите му, като си спомни тези редове от предсмъртното стихотворение на господаря Асано. Нямаше смисъл да тъгува за това, над което нямаше контрол. „Пътят на воина“ учеше, че смисълът на живота му е да служи на господаря си до смърт. До смъртта на господаря му или до неговата собствена смърт. Ако господарят му починеше от болест или старост, негов дълг бе да служи и да защитава наследника на господаря. Ако смъртта на господаря му бе причинена от измама или предателство, неговото задължение бе да отмъсти за смъртта му.
Гири и нинджо: Той не бе загубил нито едно от двете. Мика-сама, наследницата на господаря Асано, сега бе държана като заложница на Кира, чиято алчност и измама бяха причината за несправедливата смърт на баща й и неговото собствено лишаване от свобода. Кира щеше да му дава достатъчно храна и вода, за да го държи жив, бе сигурен в това, защото шогунът му бе забранил да го убие.
Във внезапен проблясък на прозрение Оиши осъзна, че Кира е страхливец: бе човек, който по-скоро ще нападне някой по заобиколен път, отколкото да се изправи срещу него в честен бой. Човек, който по-скоро ще накара другите да се самоунищожат, отколкото да ги предизвика лице в лице. Това беше игра… даже не на шоги, а на го41 — най-сложната битка между умове и воли.
Той не беше първият затворник, който е бил хвърлен в тази яма, макар че не можеше да си спомни някой да я е обитавал през целия му досегашен живот. Как бяха оцелели другите? Беше ли оцелял някой от тях?
Ако отговорът беше „не“, Оиши мълчаливо се закле да бъде първият. Но оцеляването му не би имало смисъл, ако не запазеше здравия си разум.
Ако постоянно мислеше за миналото, за всичко, което бе загубил, щеше да означава, че вече е отстъпил на Кира победата в играта. Да се тревожи какво ще стане с хората, които се бе опитал да защити, бе също толкова опасно. Той трябваше да се съсредоточи върху бъдещето, трябваше да продължи да вярва, че ще има бъдеще, за което си струва да живее. Каквото и да се бе случило, той още беше самурай, независимо дали Кира или шогунът му бяха отнели поста и даже мечовете.
Кира бе убил господаря Асано толкова сигурно, колкото ако го бе намушкал в гърба, и се бе погрижил шогунът да лиши неговите васали дори от правото да отмъстят. Ако смъртта на господаря му останеше неотмъстена, душата му щеше да остане в плен на земната повърхност, неспособна да продължи пътя си — така сигурно, както сега бяха в плен всички, за които той се бе грижил. Само че тя щеше да остане в плен завинаги.
41
Логическа игра, създадена приблизително преди 4300 години, водеща началото си от Древен Китай. Играта се характеризира с прости правила и дълбока стратегия.