Чикара се изправи и се поклони, сякаш приветстваше не само завръщането на баща си, но и на бившия си командир, давайки си сметка, че духът на Оиши не е бил съкрушен от господаря Кира, че волята му се е оказала по-силна от врага. Че всичко това е било само едно представление.
В отговор Оиши успя да се усмихне, колкото се може по-широко, знаейки дълбоко в сърцето си, че когато го издърпаха от ямата, най-големите опасения на Чикара бяха много по-близо до истината, отколкото той можеше да си представи. Дори и сега Оиши не беше сигурен каква част от поведението му, след като бе освободен, беше преструвка за заблуда на враговете му и каква част се дължеше на мястото, където той се бе уединил, плашещо дълбоко в собствената си душа.
Но след като безцеремонно бе изхвърлен от замъка и видя какво е станало със сина му и Рику, когато осъзна, че шпионите на Кира все още дебнат всяко негово движение за издайнически признак, че не е бил напълно пречупен, нещата, предназначени да угасят и последната искрица на духа му, някак си разпалиха тлеещата жарава и върнаха живеца в сянката на човек, в която се бе превърнал.
Рику го гледаше сериозно дори когато усмивката на Чикара озари цялото му лице. Познаваше го твърде отдавна, по-дълго, отколкото бе живял синът им, и Оиши видя примирението, което изпълни очите й, когато въпросът му потвърди подозренията й за истинските му намерения.
— Всички напуснаха Ако — отвърна тя. — Чух, че Хара е станал монах, а Хазама земеделец.
— А господарката Асано?
Рику сведе очи.
— Тя все още е „гостенка“ на даймио Кира, затворничка в собственото си владение. Нейното време за траур е почти към края си. Кира вече е започнал подготовката за сватбата им, която ще се състои на Шунки Корей-сай42.
„Празникът на пролетното новолуние?“ Нямаше никакво време, даде си сметка Оиши, да открие онези от самураите на господаря Асано, които още бяха готови да рискуват всичко, за да донесат покой на душата на господаря им, да отстоят правото си на справедливо възмездие.
Той се обърна към Чикара.
— Какво стана с мелеза? — попита, неспособен да прикрие презрението в гласа си, когато споменът за предаността на Чикара към Кай го прободе като върха на меч. Въпреки това не успя да прикрие и истинското си любопитство.
Синът му изглеждаше изненадан, че той дори попита; усмивката му се стопи, когато отвърна:
— Хората на Кира го отведоха на Острова на холандците.
„Богове. Те наистина са го направили!“ А той си мислеше, че собствената му съдба е била жестока.
Оиши сведе глава, криейки гримасата, която направи, докато се чудеше дали е възможно Кай още да е жив след толкова дълго време и ако е жив, дали има някаква възможност да бъде измъкнат от забранената територия на острова на чужденците.
Той осъзна, че няма друг избор, освен да разбере това. Защото колкото и да не му се искаше да го признае, без помощта на мелеза срещу Кира тях ги очакваше кучешка смърт. Оиши отново вдигна глава и каза на сина си:
— Трябват ни коне. Три коня.
Чикара му се поклони и на лицето му се изписа готовност и решителност, когато се отправи към вратата. Той спря, погледна с усмивка назад към родителите си, а след това преви рамене, придаде на лицето си израз на безнадеждно примирение, преди да излезе на улицата, и затвори вратата зад себе си.
Рику се загледа във вратата, през която изчезна синът им. После се обърна към Оиши, избягвайки да срещне очите му, като се мъчеше да скрие мъката си. След толкова много години на спокойствие и щастие, а след това и тази внезапна трагедия, тя вярваше, че молитвите й най-после са върнали благополучно съпруга й у дома при нея, само за да разбере, че вече отново го е загубила, а сега губеше и сина си, сякаш те бяха вода, изтичаща между разперените й ръце.
Оиши я хвана нежно за брадичката и повдигна лицето й, докато очите им се срещнаха. Като видя скръбта й, която тя не можеше да скрие — не и от него, не и след толкова дълго време — той дори не се опита да прикрие собствената си мъка, когато каза тихо:
— Трябва да накараш целия свят да повярва, че си се развела с мен. Това е единственият начин да ги предпазя от онова, което трябва да направя. — Оиши млъкна, като видя покрусата, която се изписа на лицето й. Полагайки усилия да запази самообладание, той прошепна: — Никой по-добре от теб и мен не знае, че ти си и винаги ще бъдеш радостта на живота ми.