Той отново сведе очи и внезапно се озова заобиколен от враждебни на вид безскрупулни чужденци, които му отрязваха всякакъв път за бягство. Опита се да не ги зяпа, когато един мъж, поне с една глава по-висок от него, се изпречи на пътя му, а другите погледнаха към едрия мъж, сякаш той беше човек, когото дори те слушаха.
Здравенякът попита на едва разбираем японски:
— По каква работа си тук?
— Търся някого — отговори Оиши много по-спокойно и уверено, отколкото се чувстваше. Той потърка с палец пръстите си, както бе видял да правят някои от комарджиите — знак, който, изглежда, означаваше „пари“.
Едрият мъж се изсмя дрезгаво и му махна да го последва.
Тъй като нямаше друга алтернатива, Оиши тръгна след него, навлизайки по-навътре в противното блато, а после пое нагоре по стръмния трап на един от корабите, които се извисяваха в тесните водни площи между още по-тесните кейове.
Те се спуснаха във вътрешността на кораба и мъжът го поведе през лабиринт от предизвикващи клаустрофобия проходи и тъмни, вонящи пространства. Оиши си помисли, че ако преди това се бе чувствал объркан, то сега се чувстваше направо изгубен.
Точно когато се канеше да поиска от здравеняка да го върне обратно, той спря пред голяма врата, която се отваряше навътре.
— Капитане — каза едрият мъж, отвори вратата и бутна Оиши през нея. Вратата се затръшна зад него.
Каютата беше малка и тънеше в сивкав сумрак; Оиши усети острата миризма на тютюнев дим. Пушенето на тютюн бе обезпокоителен чуждестранен навик, който дори шогунът не бе в състояние да спре. Но въпреки че помещението бе толкова задимено или точно заради това, първоначално Оиши дори не можа да определи дали вътре наистина имаше някой друг, освен него.
И тогава огромната чашка на чуждестранна лула припламна в червено, когато човекът в сенките пое глътка дим.
Оиши почти различи лицето на мъжа, което се освети за кратко — огромно и разкривено като изгряваща луна сред виещия се дим — преди мракът отново да го погълне.
— Изглеждаш като човек, който идва отдалече — каза глас със силен акцент. Тембърът му бе дълбок и заплашителен като савана от тъмнина, който ги обгръщаше. Но когато очите му започнаха да привикват с мрака, Оиши видя две големи ръце да наливат саке в две традиционни японски чашки. — Пий! — ръцете бутнаха едната чашка напред по повърхността на висока до кръста маса, за наличието, на която Оиши си даде сметка чак при движението на чашката върху нея.
Той вдигна чашата и отпи на малки глътки като добре възпитан гост, а не я гаврътна на един дъх, както жадуваха опънатите му нерви. Който и какъвто и да бе този мъж, най-малкото имаше вкус за добрия алкохол. Оиши видя лулата на холандеца отново да припламва, осветявайки за кратко мрака. Нямаше представа как да започне необходимия разговор, затова си наложи да изчака мълчаливо, твърдо решен да накара гайджина да заговори пръв.
— Е — каза накрая капитанът, — защо си дошъл тук? — японският му беше по-добър от този на здравеняка, въпреки че Оиши трябваше да слуша внимателно, за да различи думите.
— Търся един човек, който ви е бил продаден — отвърна той, като се стараеше да говори колкото се може по-отчетливо, така че да няма недоразумения.
— Има стотици…
— Мелез е — каза Оиши.
Капитанът мълча дълго време и Оиши разбра, че мъжът се е досетил кого точно има предвид. Пулсът му се ускори, когато осъзна, че колебанието вероятно означава най-малкото, че Кай още е жив.
— Мелезът ми струва много пари — каза накрая капитанът.
— Аз ще го откупя — Оиши извади една торбичка от ръкава на кимоното си и я плъзна по масата. Очите му бяха попривикнали към полумрака в стаята, която бе осветена само от луната, чиито лъчи проникваха през малко квадратно прозорче. Той все още не можеше да види ясно изражението на мъжа срещу него.
Ръцете на капитана отново се протегнаха напред; дланите им му се сториха огромни. Те бяха покрити с татуировки и белези от такелажа и мръсни колкото неговите в деня, когато бе освободен от тъмницата. На Оиши му бе трудно да повярва даже, че са човешки. Нищо чудно, че хората наричаха чужденците демони.
Капитанът извади предмета от торбичката, която му беше дал, и го вдигна пред очите си. Гледайки неговия силует, Оиши внезапно болезнено осъзна неговата красота и изпита непреодолимо чувство за загуба. Това беше изящно изработена и прецизно гравирана цуба44, от вид, който вече дори не се правеше.