Нямах нужда от повече подканяне. Заедно с усещането за спешност Лиса ми бе предала по връзката още едно съобщение, което ме накара направо да полетя: отнася се за Дмитрий.
Глава 23
Нямах нужда от връзката, за да открия Лиса. Тълпата беше достатъчно указание къде са двамата с Дмитрий. Първата ми мисъл беше, че пребиват някого с камъни или се извършва някакъв средновековен линч. Тогава осъзнах, че хората, които стояха наоколо, просто гледат нещо. Запровирах се през тях, без да обръщам внимание на възмутените погледи, които си спечелих, докато не стигнах до първата редица от зяпачи. Гледката, разкрила се пред очите ми, ме закова на място.
Лиса и Дмитрий седяха един до друг на една пейка, докато трима морои и — това се казва изненада — Ханс се бяха разположили срещу тях. Наоколо се бяха пръснали пазители, напрегнати и готови да скочат, ако нещата станат напечени. Преди да чуя и дума, вече знаех какво става. Това беше разпит, разследване, за да се реши какво точно е Дмитрий.
При всички положения беше доста странно място за официално разследване. Всъщност се намирахме, каква ирония, в един от вътрешните дворове, който разчиствахме двамата с Еди и в който се извисяваше статуя на младата кралица. Наблизо беше дворцовата църква. Този тревист участък не беше точно свята земя, но се намираше достатъчно близо до църквата, където насъбралите се можеха да намерят убежище, ако се наложи.
Разпятията не нараняваха стригоите, но те не можеха да стъпват в църква, джамия или друго свято място. Това, както и утринното слънце правеха мястото вероятно най-безопасното и подходящото, където да се проведе разпитът на Дмитрий.
Познах един от разпитващите — Рийс Тарус. Той беше роднина на Ейдриън от страна на майка му, но също така бе говорил в полза на декрета за възрастта. Затова мигом го възневидях, особено заради надменния тон, с който се обръщаше към Дмитрий.
— Намираш ли слънчевата светлина за заслепяваща? — попита Рийс. Държеше клипборд и очевидно четеше въпросите от списък.
— Не — отвърна Дмитрий със спокоен и овладян глас. Вниманието му бе изцяло насочено към разпитващите. Нямаше представа, че съм там и така беше по-добре. Исках поне за кратко просто да го погледам и да се възхищавам на прекрасното му лице.
— А ако се втренчиш в слънцето?
Дмитрий се поколеба. Не зная дали останалите, освен мен, забелязаха мигновеното проблясване в очите му, или разбраха какво означава. Въпросът беше глупав и мисля, че Дмитрий — може би, само може би — искаше да се засмее. Но със свойственото си умение запази обичайното си самообладание.
— Очите на всеки биха се заслепили, ако се взира достатъчно дълго в слънцето — отвърна. — Аз няма да бъда изключение.
Изглежда, отговорът не се понрави на Рийс, но логиката му беше безупречна. Той стисна устни и мина на следващия въпрос.
— Изгаря ли кожата ти?
— Не и в момента.
Лиса погледна към насъбралото се множество и ме видя. Тя не можеше като мен да ме усеща през връзката ни, но понякога необяснимо как разбираше, когато съм наоколо. Мисля, че усещаше аурата ми, ако бях достатъчно близо. Всички, които владееха духа, твърдяха, че около целунатите от сянката има съвсем различно поле от светлина. Лиса ми се усмихна леко, преди да се извърне отново към разпитващите.
На Дмитрий, бдителен както винаги, не му убягна почти незабележимото й движение. Вдигна глава, за да види какво я бе разсеяло, видя ме и се запъна леко при отговора на следващия въпрос на Рийс, който беше:
— Забелязал ли си дали понякога очите ти стават червени?
— Аз… — Дмитрий се втренчи в мен за няколко секунди, сетне тръсна глава и се обърна отново към Рийс. — Не съм имал възможност да се гледам в огледало, но смятам, че пазачите биха го забелязали, а никой от тях не каза нищо.
Един от пазителите, застанал наблизо, издаде някакъв звук. Едва успяваше да запази невъзмутимото изражение на лицето си, но мисля, че той също искаше да се изсмее на нелепите въпроси. Не си спомнях името му, но когато преди време бях в двора, бях виждала двамата с Дмитрий да си бъбрят приятелски и да се смеят, когато бяха заедно. Ако стар приятел започваше да вярва, че Дмитрий е отново дампир, това беше добър знак.
Мороят до Рийс се огледа сърдито наоколо, за да види откъде идва звукът, но не откри нищо. Разпитът продължи, като този път попитаха Дмитрий дали би влязъл в църквата, ако му кажат.
— Мога още сега да вляза — отвърна той. — Ако желаете, утре ще присъствам на службата. — Рийс си отбеляза нещо, несъмнено се чудеше дали да не накара свещеника да напръска Дмитрий със светена вода.