— Какво не е наред, Роуз? — Тонът му бе загрижен, закрилническата природа отново се обаждаше.
Поклатих глава. Не можех да го направя.
— Нищо.
— Роуз — рече той предупредително.
Извърнах поглед, неспособна да срещна очите му.
— Не е нещо важно, наистина. — Щях да намеря друг начин, някой друг.
За моя изненада, той се протегна, докосна брадичката ми и повдигна главата ми. Очите му се приковаха в моите, нямаше измъкване.
— От какво имаш нужда?
Взирах се дълго в него. Бях такава егоистка, рискувах живота и репутацията на приятелите си, които обичах. Ако Кристиан и Лиса не се бяха разделили, щях да помоля и него за помощ. Но Еди беше всичко, което ми остана.
— Имам нужда от нещо… нещо, което е доста необикновено и опасно.
Лицето му остана сериозно, но устните му се изкривиха в лека усмивка.
— Всичко, свързано с теб, е необикновено и опасно, Роуз.
— Не и като това. Това е… ами, нещо, което може да съсипе целия ти живот. Може да те забърка в огромни неприятности. Не мога да ти го причиня.
Онази крива усмивка се стопи.
— Няма значение — заяви разпалено. — Щом имаш нужда от мен, ще го направя. Без значение какво е.
— Но ти дори не знаеш за какво става дума.
— Вярвам ти.
— Може да се каже, че е незаконно. Дори предателство.
Това го стресна за миг, но бързо се съвзе.
— Каквото и да е. Не ме е грижа. Длъжник съм ти. — Бях спасила Еди два пъти и знаех, че не говори празни приказки. Наистина се чувстваше задължен към мен. Би направил всичко, за което го помоля, но не от романтични подбуди, а защото ми беше лоялен приятел.
— Незаконно е — повторих. — Ще трябва да се измъкнеш от кралския двор… тази нощ. Не зная кога ще се върнем. — Беше напълно възможно изобщо да не се върнем. Ако влезехме в стълкновение с пазачите на затвора… е, те можеха да предприемат фатални за нас мерки, за да изпълнят задълженията си. Тъкмо за това бяхме обучени всички ние. Но не можех да проникна в строго охраняван затвор, разчитайки единствено на внушението на Лиса. Нуждаех се от доверен съюзник, който да ми пази гърба.
— Само ми кажи кога.
И това беше всичко. Не му споделих подробности от плана, но му казах къде да се срещнем и какво да носи. Той не ме разпитва повече. Каза, че ще бъде там. В този момент към нас приближиха други кралски особи, за да говорят с него, и аз го оставих. Знаех, че по-късно ще се видим. Никак не ми беше лесно, но пропъдих надигналото се чувство на вина, че навярно застрашавам бъдещето му.
По-късно същата вечер започна изпълнението на плана ми. Еди дойде точно както бе обещал. Лиса също. Отново ще напомня, че нощ означаваше най-ярка дневна светлина. Изпитвах същото безпокойство, както когато се прокрадвахме наоколо с Мия. Светлината разкриваше всичко, но повечето обитатели на двореца бяха заспали. Лиса, Еди и аз се придвижвахме из района на кралския двор колкото бе възможно по-прикрито. Срещнахме се с Михаил в двора на гаража, където държаха най-различни коли. Гаражът представляваше големи метални постройки, които приличаха на промишлени сгради, разположени в покрайнините на кралския двор. Наоколо не се виждаше жива душа.
Промъкнахме се в гаража, който той ни показа миналата нощ. Въздъхнах облекчено, когато не заварихме там никой друг. Михаил огледа и трима ни и остана изненадан от моя „ударен отряд“, но не зададе никакви въпроси, нито настоя да ни придружи. Отново се изпълних с вина. Ето още някой, който рискуваше бъдещето си за мен.
— Ще бъде доста тясно и задушно — рече той замислено.
Насилих се да се усмихна.
— Всички тук сме задушевни приятели.
Михаил не се засмя на шегата ми, а вместо това отвори багажника на един черен додж чарджър. Не беше преувеличил, когато каза, че ще е „тясно и задушно“. Жалко, че колата беше нова. По-старите модели бяха по-големи, но пазителите ползваха само най-новите марки.
— След като се отдалечим достатъчно, ще спра, за да излезете — рече той.
— Не се тревожи за нас — уверих го. — Да го направим.
Лиса, Еди и аз пропълзяхме в багажника.
— О, Господи! — промърмори Лиса. — Надявам се, че никой не страда от клаустрофобия.
Приличаше на лош гейм от „Туистър“1. Багажникът бе достатъчно широк, за да побере нечий багаж, но не беше предназначен за пътници. Притиснахме се плътно един до друг. И дума не можеше да става за лично пространство. Доволен, че всички се побрахме, Михаил затвори капака и мракът ни погълна. След минута моторът забръмча и аз усетих, че колата потегли.
1
Игра с кръгове на пода, в която участниците оплитат ръцете и краката си, като правилото е да не буташ другия, но и да не паднеш на земята. — Бел.прев.