— Ейдриън се обади два пъти на мобилния ми телефон — осведоми ме тя, когато влязохме.
— Но ти не му вдигна, нали?
— Не. Бедното момче.
Свих рамене.
— Така е по-добре.
Разказахме й набързо какво сме видели и щастливото й настроение леко помръкна. Разузнавателната ни мисия правеше все по-реално това, което смятахме да извършим по-късно, а дългата работа с духа я бе изтощила и бе изострила нервите й. Няколко минути по-късно я усетих как потиска страха си. Изпълни се с решителност. Беше ми казала, че ще ми помогне и възнамеряваше да удържи на думата си, въпреки че всяка изминала секунда я приближаваше все повече до Виктор Дашков.
След това обядвахме и няколко часа по-късно настана време да приведем плана си в действие. За човешките създания беше ранна вечер, което означаваше, че нощта на вампирите клонеше към своя край. Сега или никога. Лиса разпредели нервно заредените с магия предмети, притеснена дали ще сработят. Еди беше облечен в новата си черно-бяла униформа на пазител, а двете с Лиса останахме с ежедневните си дрехи — с малки промени. Косата на Лиса беше боядисана в белезникаво кестеняво с помощта на бързо измиващ се цветен шампоан. Моята пък беше пъхната под къдрава червена перука, която притеснително ми напомняше на майка ми. Двете седнахме на задната седалка и Еди подкара колата по пустия и отдалечен път, който бяхме изминали по-рано. Но за разлика отпреди не спряхме. Продължихме, докато стигнем до затвора — или по-точно до караулката. Докато пътувахме, никой не проговори, но напрежението и безпокойството ни все повече нарастваха.
Още преди да приближим външната стена, имаше пропускателен пункт, охраняван от един пазач. Еди спря колата и се опита да изглежда спокоен. Смъкна прозореца, а пазачът приближи и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.
— По каква работа сте тук?
Еди му подаде лист хартия, държанието му беше уверено и незаинтересовано, сякаш всичко беше съвсем нормално.
— Карам нови захранващи.
В папката, която отмъкнах, имаше всякакви формуляри и документи, свързани със затворите, включително отчети и заявки за различни доставки — като захранващи. Ние бяхме направили копие на един от формулярите за заявки и го бяхме попълнили.
— Не са ме уведомили за никаква доставка — отвърна пазачът, не толкова подозрителен, колкото озадачен. Вгледа се в документа. — Това е стар формуляр.
Еди сви рамене.
— Това ми дадоха. Аз съм още нов.
Мъжът се ухили.
— Да, като те гледам, сигурно току-що си завършил училище.
Той погледна към Лиса и мен и въпреки тренирания ми самоконтрол аз се напрегнах. Докато ни изучаваше, пазачът се намръщи. Лиса ми бе дала огърлицата, а тя бе взела пръстена — и двата предмета бяха омагьосани с леко внушение да карат останалите да мислят, че сме човешки същества. Щеше да бъде много по-лесно да се внуши, че сме такива, ако жертвата носеше предмета, ала това беше невъзможно. По нашия начин магията сработваше по-трудно. Той присви очи, сякаш ни виждаше през мъгла. Ако магията действаше на сто процента, нямаше да ни погледне втори път. Но нашите магии не бяха съвсем съвършени. Те променяха външния ни вид, но не толкова добре, колкото се надявахме. Затова се наложи да сменим цвета на косите си: ако илюзията, че сме човеци, се провали, все пак нямаше да ни познаят веднага. Лиса се бе подготвила за директно внушение, макар че се надявахме да не се стигне до прилагането му с всеки срещнат.
След малко пазачът се извърна от нас, очевидно решил, че сме от човешката раса. Аз издишах въздуха от дробовете си и отпуснах юмруци. Не бях осъзнала, че ги стискам.
— Почакайте за минута, ще се обадя да докладвам — каза той на Еди.
Отстъпи няколко крачки и вдигна телефона в будката. Еди погледна към нас.
— Дотук всичко наред ли е?
— С изключение на стария формуляр — измърморих аз.
— Май няма начин да се разбере дали моята магия е сработила, нали? — попита Еди.
Лиса бе дала на Еди един от пръстените на Таша, като го бе омагьосала така, че той да изглежда със загоряла кожа и черна коса. Тъй като не бе променила лицето му, магията трябваше да направи чертите му леко размазани. Също както при нашите магии, които трябваше да ни направят да изглеждаме човешки същества, подозирах, че и тази не бе сработила, както Лиса се надяваше, но щеше да промени достатъчно външността му, така че след това никой да не идентифицира Еди. С нашата противоустойчивост на внушението двете с Лиса не можехме да сме сигурни как изглежда той в очите на другите.