Затвори очи и се освободи от мислите.
След няколко минути, когато усети полъх, разбра, че вратата се е отворила, но стисна очи. Не се и опита да чуе какво казва той, не желаеше да мисли за абсолютно нищо.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors: sqnka, 2018
ТРЕТА ЧАСТ
Може и да ви се стори истински парадокс, но често пъти имате чувството, че някое разследване започва да се задушава от събраните факти. Колкото повече откриваш, толкова по-трудно става да ги подредиш. Като ръководител на екип непрекъснато получаваш последните сведения по случая и едно от най-трудните умения е да отсееш важното от маловажното. В процеса на разследването се трупат доказателства и става така, че човек не може „да види гората заради прекалено нагъсто израсналите дървета".
И така, когато си координатор на дадено разследване, е необходимо поне от време на време да направиш крачка назад. Макар че определени факти и неопровержимите доказателства към тях винаги се явяват крайъгълен камък в случая, лесно можеш да потънеш сред данните и да загубиш нишката. В такива ситуации единственият изход е да се отдръпнеш за кратко. Загърбваш фактите и се отдалечаваш, за да можеш да видиш как картината се избистря пред погледа ти.
Откъс от „Следите остават“ от Джон Мърсър
4 декември, 6 часа и 35 минути до изгрева
0,45 часът
Марк
Полунощ отдавна мина. Продължаваше да вали сняг и пътищата бяха затрупани. Затова трябваше да се шофира внимателно, особено след безкрайно дългия работен ден. Независимо от това Грег държеше волана само с една ръка. С пръстите на другата отброяваше симптомите и травмите; през всичкото време ме поглеждаше, за да е сигурен, че не си раздвоявам вниманието. Неговото съвсем не бе насочено където трябва.
— Хипотермия — редеше той. — Измръзване. Шок. Един господ знае какво още. Естествено, виж какво време е.
Кимнах и се вгледах напред. Снегът сякаш извираше: тих, неумолим и тежък. Чистачките на вана скърцаха непрекъснато, въпреки това под тях се натрупваха малки хълмчета. Макар че парното бе пуснато максимално силно, ръцете ми бяха ледени, измръзнали още докато обикалях около къщата на Карл Фармър.
Ние бяхме в единия ван, Мърсър и Пийт във втория, а Саймън в третия. Останалите бяха малко пред нас; всички отивахме в болницата. Бях толкова замаян от този пръв работен ден, че не можех да се ориентирам, въпреки предварителното проучване, което бях направил на разположението на града. Все пак реших, че скоро ще пристигнем. Наистина щяхме да пристигнем, ако не катастрофираме.
След като приключих разпитите на съседите, дойде съобщение. Преди два часа полугол мъж изтичал от гората в северния край на града и излязъл на околовръстното шосе, където за малко да го блъсне автомобил. Хората в колата, Нийл и Хелън Бери, успели да спрат навреме и се обадили в полицията. Мъжът повтарял, че двамата с приятелката му били отвлечени, че тя била заложница в гората. В доклада се съобщаваше, че имал много наранявания, но подробности липсваха.
Тъкмо те бяха интересни. Дори убиецът да бе сменил подхода си — да държи хора в гората, — бе огромна разлика в сравнение с предишните престъпления. В доклада се съобщаваше името на мъжа. Казваше се Скот Банкс. Името на приятелката му бе Джоуди Макнийс.
Имената бяха повече от достатъчни. Десет минути след като получихме доклада, тръгнахме.
Трябваше незабавно да го разпитаме.
Грег подхвърли:
— В състоянието, в което се намира, за раните да не говорим, лекарите няма да ни пуснат да припарим до него тази вечер.
— Може и да ни пуснат.
Всичко зависеше от това в какво състояние се намира, а от доклада, с който разполагахме, не ставаше ясно. Като знам колко ми беше студено — а бях добре облечен, — Грег сигурно бе прав за хипотермията и измръзването. Ако Скот Банкс не бе облечен подходящо и бе останал навън дълго, това не вещаеше нищо добро. Ако останалите му наранявания бяха сериозни, тогава лекарите нямаше да ни допуснат до него.
Но пък Мърсър не бе от хората, които лесно се отказват. В къщата на Карл Фармър се чувствахме малко объркани и не знаехме какво да предприемем. Имахме време до изгрева, за да открием следващите жертви на убиеца, а нямахме представа откъде да започнем. Поне този път Мърсър бе също толкова неуверен, колкото и останалите от нас. Когато му казах, че имаме потвърждение, че снимката е истинска, той ме изслуша, но очевидно го измъчваха нови въпроси. Все пак животът на други хора зависеше от бързината, с която действахме. Той бе нетърпелив, чакаше нещо да се случи и бе разочарован, защото не знаеше какво да предприеме. При идването на доклада стана ясно, че се беше надявал да получим нещо подобно. Веднага се мобилизира и пое по новата следа. Не завиждах на човека, който му се изпречеше на пътя в този момент и се осмелеше да му каже „не“.