— Знам си работата.
Сигурно съм се сопнал, защото шефът ни се намръщи. Всички се опитваха да му се опълчат. Той прокара пръсти през косата си.
— Добре. Вие с Пийт вървете. Пийт, дръж ме в течение. Да се пазиш.
— Добре, Джон.
Излязохме от стаята и аз последвах Пийт към изхода. Той вървеше с бързи крачки, без да каже и дума, само от време на време поклащаше глава и аз почти подтичвах, за да го настигна. Когато стигнахме на рецепцията, се обърна и ме погледна.
— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.
— Отивам в гората и ще организирам спасителни екипи. Какво друго ми остава? — Той въздъхна и за последен път поклати глава.
— Грижи се за него.
Кимнах, макар и малко несигурно. Той остана загледан в мен цяла секунда, след това тръгна. Стъклените врати се плъзнаха зад него, той се загърна в палтото си и излезе навън на снега.
4 декември, 5 часа и 35 минути до изгрева
1,45 часът
Скот
Скот сънуваше, че е в стаята си. В тази, където спеше през втората година в университета.
От шестте спални в къщата тази бе най-малката. Беше се нанесъл с петима приятели, с които се запозна през първата година; двамата, които откриха къщата, се настаниха в големите стаи на долния етаж. Той се съгласи да се посвие, само и само другите да не се карат. Помещението бе двойно по-дълго от стандартно легло и почти два пъти по-широко, но той и без това нямаше много багаж. Веднага се нави да се смести на по-тясно. Така поне човек не се разпиляваше и беше по-лесно да се съсредоточи. Малкото му вещи се побраха без проблем — дисковете, видеокасетите и разните дреболии подреди в библиотеката край прозореца. Повечето от материалите, които му бяха необходими в обучението, остави на определеното от катедрата място.
През тази година се запозна с Джоуди и в съня му тя също бе до него. Седяха един до друг на леглото, подпрели възглавници на стената, пиеха водка с кола и гледаха филм на старото видео. Екранът трепкаше и хвърляше странни сенки по стените.
Стаята бе стара и влажна. Мирисът на храната, която бяха изяли, както и на цигарите, се застояваше дни наред. Най-накрая попиваше по тапетите и чаршафите и придаваше характерната миризма на помещението.
Скот се зарадва, че се е върнал към този период. По онова време бе щастлив. Макар да беше само сън, всеки път, когато докоснеше новото си гадже, усещаше тръпка на възбуда. Сякаш въздухът трептеше от нови възможности.
Той се изтръгна бавно от съня, но усети как главата му тежи. Странна работа бяха сънищата. Толкова живи и подробни, че изглеждаха напълно истински, макар в най-важните моменти човек да знаеше, че не са. Бяха странна смесица от спомени и въображение, от образи и инстинкти и на Скот му бе трудно да определи кое какво е.
Сънищата носеха спокойствие, ала той беше наясно, че крият и опасности. Сякаш бе застанал на ръба на някакъв ужасен спомен и умът му го разсейваше, за да не прекрачи границата. Когато отново се остави на дрямката, стаята стана истинска и го налегна усещане за опасност: стените, завесите — всичко приличаше на хартиено тънка защита. Тя може и да скриваше опасността, но нямаше да успее завинаги да я държи далече от него. Рано или късно истинските спомени щяха да го открият и всичко щеше да се разпадне.
— Дай да видя.
Оказа се, че е ден, през светлите пердета нахлуваше слънце, а Джоуди бе седнала на ръба на леглото. В далечния край бяха струпани платна. Тя се привеждаше и посягаше към тях.
Скот се изправи незабавно.
— Чакай, не бързай толкова.
Искаше първо да ги подреди, за да е сигурен, че тя ще види само онези, които му харесват. Каза й, че са просто мацаници, но истината бе, че две от тях не бяха лоши, макар да беше решил да изчака реакцията й, преди да посочи кои.
Нямаше смисъл да протестира. Джоуди бе напориста. Вече го разбираше прекалено добре.
— Аха. — Перна го през ръката. — Игричките ти са ми ясни, малкия. Дай да видя.
Той се отдръпна с нежелание, след това остана да я наблюдава как прехвърля картините му. Тя отдели повече време за всяка творба, отколкото бе необходимо, дори за неуспешните. Искаше да се покаже любезна, задаваше въпроси и изслушваше внимателно отговорите.
— Много се гордея с тази — заяви той, когато тя стигна до най-хубавата.
— Така и трябва. Трябва да се гордееш с всички до една. Наистина си много талантлив.
— Ами.
Тя го перна по крака.
— Разбира се.
Скот се отказа. Джоуди завършваше информатика и специализираше бизнес отношения. Сама си признаваше, че не е никакъв творец. Картините бяха приятни, но той знаеше, че ако тя учи изкуство, щеше да е много по-критична — дори снобка. Талантът не бе най-важното: всяка маймуна можеше да се научи да рисува. Какво би му навредило? Той можеше да приеме комплиментите й и да им се наслади. Беше му приятно, че тя каза хубави неща. Искаше да я впечатли и…