В този момент слънцето се скри. В стаята падна сянка.
Дяволът, помисли си Скот. Нямаше представа какво означава това. Чу гърлен дрънчащ звук от лявата си страна и се обърна бавно, за да види какво става.
В стаята имаше още нещо, седнало на другия край на леглото. Лицето му бе толкова близо, че усещаше топлината, но така и не успяваше да го види. Запомни единствено червената и черната кожа. Имаше издължена муцуна също като коза.
Лицето се наведе на една страна, после на другата, също като метроном, и чертите му се замъглиха още повече.
Творбите ми ти харесват и ти ме подкрепяш.
Скот се обърна, за да предупреди Джоуди, но спря. Беше напълно объркан. Старата студентска стая бе изчезнала. Беше се пренесъл в хола им, в сегашното им жилище, приседнал на лявата облегалка на канапето.
Знаеше, че е напълно невъзможно, но се виждаше отстрани.
Второто му аз стоеше в центъра на стаята, лицето му бе наполовина скрито от фотоапарата, който държеше.
— Усмихни се.
— Усмихвам се!
Обърна се надясно навреме, за да види, че Джоуди е осветена от светкавица в другия край на канапето. Беше се свила като котка, подгънала крака под себе си, усмихната широко.
Нова светкавица.
Второто аз с фотоапарата се намръщи на екранчето отзад.
— Тази е по-хубава. Кажи какво мислиш.
Неочаквано Джоуди и другото аз изчезнаха и Скот отново чу шума. Разнасяше се от кухнята зад него, малко вляво. Изправи се бързо от канапето и се върна в средата на стаята.
Мярна сушилнята и пералнята. Пристъпи напред, за да види повече — хладилника, края на шкафа…
Нечии пръсти се показаха на касата на вратата. След това още едни. Дяволът. Секунда по-късно лице в черно и червено се подаде бавно и тогава чудовището се втурна към него.
— Дай да видя!
Бяха в спалнята. Бе застанал зад Джоуди, протягаше се и се опитваше да покрие очите й с ръка. Тя продължаваше да се дърпа престорено. През прозореца личеше, че навън е студено, въздухът не трепваше. Скот се разтрепери и отново насочи цялото си внимание към Джоуди.
— Обичам те.
Отдръпна ръце.
— Честит рожден ден.
Картината беше на леглото, подпряна на възглавниците и на таблата.
Бе започнал със снимката й на канапето и бе приложил същия метод, който напоследък използваше в работата си: рисуване, сканиране, влошаване качеството на картината, нова рисунка. В окончателния вариант, поставен сега на леглото, процесът не бе доведен до самия край, а само до средата. На него бе Джоуди, ала в същото време не беше тя. Изображението представляваше цветни правоъгълници в кафяво, бежово и розово. Ако човек премрежеше очи, щеше да я види. Почти. Беше се старал много и се гордееше с резултата.
Тя покри уста с ръце, но след секунда се обърна и го прегърна.
— Невероятна е — рече тя. — Съвършена.
Скот я притисна до себе си и погледна над рамото й към картината. Джоуди му обясняваше колко много й харесва, колко много го обича и му благодареше за вложените усилия. Можеше да каже каквото поиска, ала той знаеше, усети го. Беше забелязал разочарованието в очите й и как бе успяла да го прикрие.
Скапах всичко. Трябваше да й подаря първата картина, която нарисувах. Все още можеше да го направи, но нямаше да е същото. Винаги си способен да изработиш нещо различно за даден човек; той ти казва какво, а ти го променяш. Важното е да разбереш още от първия път.
Много ми се искаше да ти подаря нещо различно, помисли си той. Всеки нещастник може да рисува. Исках да направя нещо, което никой друг няма да сътвори за теб. Исках да създам частица от себе си. Искаше ми се…
Над рамото й Скот видя дявола. Тъкмо изпълзяваше изпод леглото им, а от лицето му се вдигаше пара.
— Джоуди…
Само че тя се бе притиснала към него с всички сили, също като раница, залепена отпред. Не искаше да го пусне и той не можеше да помръдне.
Дяволът се изправи в пълен ръст, ставите му пукаха, скърцаха и пращяха, а след това направи крачка към тях. Завладя го паника. Някъде плачеше бебе. Намръщи се.
— Шшш.
Прас!
Неочаквано главата му изчезна от раменете и на нейно място изригна бял съскащ облак.
Незнайно как Скот се озова по очи върху килима, отново в хола. Картината бе подпряна на далечната стена, точно зад масата, където стоеше вече десет месеца, от рождения й ден.