Той се замисли за момент, след това се опита да се надигне. Масичката на колелца до него също се помести, а системата леко се разклати. Обзе ме паника.
— Внимавай да не събориш нещо.
— Всичко е наред.
В гласа му прозвуча настойчивост, сякаш страдаше и не можеше да приеме мъката, но бе решен да продължи. Завивката се хлъзна настрани и разкри стегнато атлетично тяло. По кожата му се виждаха черни и алени петна. Не посмях да изкажа мислите си. Подобни синини не се появяват толкова бързо, освен ако не ти е нанесен много силен удар. Видях и превръзките, които покриваха множеството разрези. Системата на ръката му водеше към количката.
— Лекарят ти ще ни убие и двамата, ако види какво правиш — предупредих го аз. — Сериозен човек е той.
— Не искаше да говоря с вас.
— Знам.
— Само че трябва да поговорим.
Кимнах и веднага забелязах какви думи подбира. Каза „трябва“ и „не искаше“.
— Налага се да запиша разговора ни. — Посочих оборудването, което бях донесъл. — Може ли?
— Да.
— Ако по някое време искаш да спрем… — Разперих ръце. — Спираме. Ще починем и след малко ще продължим отново. По време на разговора ще се наложи да влизам и да излизам. Да видим как ще се получи.
— Не знам доколко мога да ви помогна. — Той се намръщи. — Главата ми непрекъснато се… върти се.
— Да започнем с по-леки въпроси — предложих аз. — Запази спокойствие, доколкото това е възможно. В момента може и да не помниш всичко ясно, но знам, че се притесняваш за приятелката си.
— Джоуди — прошепна веднага той.
— Знам, че се безпокоиш за нея. Затова е възможно да те обхване паника. Опитай се да не се тревожиш, доколкото това е възможно. Господинът, който отговаря за случая, е най-добрият. Затова ние ще се притесняваме вместо теб.
— Ама тя е още там. В гората е.
— Знаем. — Опитвах се да говоря колкото бе възможно по-уверено, за да му внуша спокойствие. — Ще я открием. Вече сме изпратили спасителен отряд и хората претърсват гората. Джоуди ще се оправи.
Той малко се успокои.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
Смени темата.
— Първо искам да ми дадеш колкото е възможно повече информация. Някои от нещата, които кажеш, могат да ни помогнат да открием Джоуди, но по принцип ще говорим, защото си жертва на престъпление. Разговорът ни е за теб. Става ли?
Той кимна. Долових неувереност. Прецених нещата и реших, че е най-безопасно да откъсна мислите му от Джоуди. Засега бе най-добре да се движим по твърда почва. Оставих папката на пода и насочих цялото си внимание към него.
— Да започнем с апартамента ти. Днес си работил вкъщи, нали?
— Не може да се каже, че работих.
— Какво правеше?
— Тази седмица бях в отпуска. Имах малко работа на компютъра. Фотоизкуство.
— Разбрах. Художник ли си?
— Не. — За момент ми се стори тъжен. — Не точно, въпреки че днес се занимавах точно с това. После отидох в свободната ни стая да вдигам тежести.
Нашата свободна стая. Значи живее с Джоуди. Не е изненада, но е важна подробност. Отново изникваха въпроси. Двамата бяха стабилна двойка, но вместо да ги държи в дома им, както бе правил с другите, 50/50 убиецът ги бе отвлякъл в гората. Защо бе постъпил по този начин?
— По кое време? — попитах аз.
— Към три, струва ми се.
Скот ми разказа онова, което помнеше. Говореше откъслечно, но това се дължеше на болкоуспокояващите и на общото състояние на объркване. Важното бе, че основните подробности бяха същите като онези, разказани на първия полицай, а след това и на лекарите. Хубавото беше, че онова, което Банкс помнеше, бе точно и ясно.
След като приключил с упражненията, чул шум и излязъл от стаята, защото решил, че Джоуди се е прибрала рано от работа. Телевизорът бил включен, но холът — празен. Влязъл.
— Остана ми време колкото да се зачудя какво става и той ме нападна.
Мъжът се криел в кухнята, изскочил и се хвърлил към Скот. Успял да го повали, ударил го здраво и притиснал нещо към лицето му. Това бе всичко, което помнеше от случилото се в апартамента.
Колкото повече говореше, толкова повече се отчайваше — гневът му избликваше, докато накрая не успяваше да прикрие отвращението към себе си. Познавах това чувство. Към края, когато довършваше, ако ръцете му не бяха омотани в превръзки като боксови ръкавици, сигурно щеше да започне да се удря по бедрата от безсилие. Поне аз така правех преди шест месеца, когато чувствата ме задушаваха. Понякога човек трябва да намери отдушник.
— Бях толкова глупав — заяви той. — Напълно безполезен.
— Няма такова нещо.