— Късно е — повтори той. — Мислех, че си легнала.
— Затова ли не ми се обади? Не ти ли мина през ума, че искам да те чуя?
Че съм изпаднала в паника. Че не мога да си намеря място от страх.
— Не знам. Извинявай.
— Знаеш, че трябва да ми се обаждаш.
— Нямаше как.
Ейлийн стисна зъби, когато позна тона, с който съпругът й говореше. Представи си го. В момента гледаше на една страна, прокарваше пръсти през косата си, вече разсеян и замислен за нещо съвсем различно.
Очевидно имаше много други неща, които бяха по-важни от нея.
— Просто имаме много работа — обясни той. — Непрекъснато. Знаеш как е понякога.
— Много добре си спомням как е.
Тя едва се владееше. Чувството се бе появило напоследък, ала вече й беше познато. Докато Джон се възстановяваше, усещането избуяваше с такава сила, че тя се вбесяваше, сякаш той имаше извънбрачна връзка. В известен смисъл бе точно така — само че любовница му бе работата, не друга жена. Ейлийн бе успяла да прикрие гнева си, защото той беше неин съпруг и бе част от живота й. Каквито и грешки да бяха допуснали, двамата щяха да се справят заедно. Единствената й молба бе мъжът й да не ги повтаря или поне да не позволява да попадне в положение, когато е принуден да ги извърши отново. Да, много добре помнеше как е. По всичко личеше, че съпругът й си затваряше очите за риска, който поемаше.
Отпи нова глътка вино.
— Ти добре ли си? — попита той. — Имам чувството, че си пила.
— Пила съм. И продължавам да пия.
Той помълча.
— Два и половина след полунощ е.
— Следователно трябва да съм си легнала ли?
— Не, исках да кажа, че е прекалено късно, за да пиеш.
— Може и така да е.
Сестрата на Ейлийн каза абсолютно същото, когато се чуха малко по-рано, преди полунощ. Не би трябвало да дави мъката си в този късен час. Защо пък не? — бе отвърнала Ейлийн. Беше й писнало от отговорности и от задължения. Джон трябваше да бъде до нея — ето това бе едно от неговите задължения, — но него го нямаше. Защо винаги се падаше на нея да поема отговорността? Трябваше да стори нещо, за да се успокои.
Будна в два и половина, усети се тя. Изпила съм почти цяла бутилка вино. Все едно че отново бе млада. Липсваше само Джон, който да сподели преживяването с нея.
— Ще си лягаш ли скоро? — попита той.
— Не знам. Ти кога ще се прибереш?
— Имаме много работа, не мога да ти кажа със сигурност. Това е от случаите, в които, ако не се задействаме достатъчно бързо, ще изпуснем нишката и…
Думите му я подразниха още повече.
— Къде си?
— Къде ли? В болницата. Разпитваме един. Бил е ранен и го лекуват.
— Много добре знам какво се прави в болниците. Сигурно сте в „Рътландс“.
— Точно така, в „Рътландс“ сме.
Ейлийн кимна. След като Джон получи криза на погребението на Андрю Дайсън, тя го отведе в „Рътландс“. Болницата бе свързана с неприятни спомени; прекара цялата първа нощ, след това ходеше да го вижда всеки един от четирите дни преди да го изпишат. Свързваше дългите коридори на психиатричното отделение с чувството, че светът й се е прекършил и няма никога повече да бъде същият като преди.
За момент се запита какво ли е изпитал Джон, когато се е върнал там, и усети как загрижеността й към него се превръща в гняв. Потисна го бързо. Той сам бе преценил, че може да се върне. Фактът обаче я притесняваше. Мъжът й в никакъв случай не биваше да й причинява подобно нещо. Това беше основното. Сестрата на Ейлийн каза, че заради себе си трябва да е по-строга и неотстъпчива с него, и това бе самата истина. Време беше везните на отношенията им да се изравнят отново след всичко, което бе изтърпяла заради него. Джон би трябвало сам да разбере, че е така. Искаш ли да дойда да те взема? — бе попитала сестра й загрижено и Ейлийн се усмихна. Знаеше, че ако я помоли, Дебра ще пристигне за нула време, независимо дали това би объркало плановете й. Не, благодаря, бе отвърнала тя. Ще се справя сама. Всичко е наред.
Ейлийн заговори твърдо:
— Искам да се прибереш вкъщи. При мен.
Последва момент тишина.
— Точно сега не мога.
— Само че аз го искам.
Каза го прекалено бързо и сопнато, порица се тя. Показа раздразнителност. Опита се да се овладее, след това повтори: