— Радвам се.
И двамата мълчахме. Той не трепваше. Имах чувството, че дори не диша, бе толкова неподвижен. Искаше ми се да се извиня тихо и да се изнижа от стаята. Вместо това заговорих.
— Господине?
Отговор не последва.
В този момент компютърът пред мен изпиука веднъж, мониторът оживя и аз се обърнах към него. Екипът в гората чакаше. Включих ги, защото предположих, че е Пийт, може би дори Хънтър.
Не бе нито един от двамата. Гледах в очите полицай, когото не бях виждал досега. Човекът ми се стори нервен, погледът му непрекъснато се стрелкаше настрани от камерата, тъй като не бе сигурен дали връзката е осъществена.
— Детектив Нелсън — представих се аз.
Той ме зяпна и аз забелязах, че в очите му се крие нещо много по-силно от нервност. Нещо не бе наред.
— Господине, тук се случи нещо непредвидено.
— Какво?
— Не знам. Имаме само радиовръзка с офицерите в гората. Наредиха ми да се свържа с вас. Случило се е нещо.
С крайчеца на окото си забелязах, че Мърсър бавно вдига поглед към екрана.
— Полицай — повиших глас аз. — Моля ви, успокойте се. Разкажете ми онова, което знаете.
— Става дума за детектив Дуайър, господине. Бил е нападнат.
Мамка му.
— Дайте ми подробности.
Мърсър се изправи неестествено бързо, също като пияница, който е заспал в някой бар. Столът му се прекатури на пода и той започна трескаво да навлича палтото си. По лицето му се изписа непоколебима решителност.
Обърнах се отново към екрана.
— Дайте ми подробности, полицай.
— Наръган е с нож, господине. В гората.
— Да докарат кола — нареди Мърсър.
— Какво е състоянието му?
— Не знам — призна полицаят. — Групата с детектив Дуайър току-що се свързаха с мен по радиото. Наложило се е да повикат хеликоптера да го вземе.
Усетих течението, когато Мърсър изфуча покрай мен.
— Казах ти да се обадиш да докарат скапаната кола — повтори той.
Втурна се навън и се провикна от коридора:
— Автомобилът да ме чака отпред.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors: sqnka, 2018
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Бих искал да благодаря на всички колеги от отдела за помощта и подкрепата, които ми оказаха, и докато работех, и докато бях в болнични. Най-много искам да благодаря на екипа си, който с годините ме научи на всичко, което всеки трябва да знае за човечността и загрижеността в нашата тежка работа. Всичко, което сме постигнали, се дължи почти напълно на вашия професионализъм и опит. Нямаше да успея да напиша настоящата книга без вас.
Най-значителна помощ получих от един човек, който ми имаше пълно доверие и не се отделяше от мен — въпреки безкрайните предизвикателства — през всичките тези години. Ти ми прощаваше, ти разбираше грешките ми, ти ме научи на всичко, което трябва да знам за качествата, които споменах по-горе и които ми бяха необходими в истинския живот.
Най-основното е, че ти ми помагаш да забравя какъв съм, когато съм на работа, и да бъда истинският човек, скрит зад служебната маска. Затова тази книга е посветена на теб, Ейлийн, с цялата ми обич.
Откъс от „Следите остават“ от Джон Мърсър
4 декември, 2 часа и 25 минути до изгрева
4,55 часът
Джоуди
Една песен продължава средно четири минути.
Имаше и по-дълги, и по-къси, но четирите минути бе много добро ориентировъчно време. Това означаваше, поне на теория, че можеше да брои песните и така да следи колко време е минало. Петнайсет песни бяха приблизително един час.
Тя, разбира се, нямаше представа колко е часът, когато си сложи слушалките. Това бе основният проблем. Все пак щеше да има някакво занимание. Започна да брои.
Слушаше седемдесет и четвъртата, когато айподът изпиука, за да й подскаже, че батерията е паднала. Обзе я паника. Бе достатъчно зле, че ръцете й са стегнати с белезници в тъмното, че е кучешки студ и без да й се налага да търпи тишината.
Машинката най-сетне издъхна в средата на деветдесет и втора песен. Изпиука още веднъж и замлъкна.
Ушите на Джоуди бучаха. Всеки път, когато си поемеше дъх, слузта в носа й се дръпваше навътре, трупаше се някъде в гърлото й, започваше да й се гади, а ноздрите й бяха изранени и изтръпнали.
Пресметни.
Вероятно са минали около шест часа, откакто мъжът отвори вратата — откогато знаеше, че я наблюдава и й говори. Беше й необходима цялата воля, за да не отвори очи, да не изпищи или направи нещо. Нямаше да му покаже, че усеща присъствието му, нямаше дори да слуша какво й говори. После, след като вратата се затвори, тя продължи да стиска очи. Част от ума й подсказваше, че той е с нея, клекнал е пред нея, толкова близо, че спокойно може да я докосне. Просто чакаше.