— Виж, не искам да се караме. Твоето приятелство означава много за мен. Няма да закачам Анастейжа. Но ще съм на разположение, ако имаш нужда от мен. Винаги.
— Анастейжа си мисли, че сме се срещали миналата събота. Ти ми се обади и това беше всичко. Защо си я излъгала?
— Исках да знае колко беше разстроен, когато те напусна. Не исках да ти причинява болка.
— Тя знае. Аз й казах. Стига си се месила. Честно, направо си като някоя квачка — вече по-примирително рече Крисчън и Елена се засмя, но долових в смеха й тъжни нотки.
— Знам. Извинявай. Просто се тревожа за теб. Никога не съм смятала, че ще се влюбиш, Крисчън. И страшно се радвам за теб. Но няма да го понеса, ако тя ти причини болка.
— Ще рискувам — отряза я той. — Сигурна ли си, че не искаш Уелч да се поразрови?
Тя тежко въздъхна.
— Може би няма да е излишно.
— Добре. Утре сутринта ще му се обадя.
Двамата продължиха да се препират в опит да разчепкат проблема. Наистина изглеждаха като стари приятели, както твърдеше Крисчън. Просто приятели. И тя се безпокоеше за него — може би прекалено. Е, ако човек го познаваше, как нямаше да се безпокои?
— Благодаря, Крисчън. И извинявай. Не исках да се натрапвам. Ще си вървя. Другия път ще се обадя.
— Добре.
«Отива си! Мамка му!» Тичешком стигнах до спалнята на Крисчън и седнах на леглото. Той влезе след няколко минути.
— Отиде си — каза предпазливо. Следеше реакцията ми.
Погледнах го и се опитах да формулирам въпроса си.
— Ще ми разкажеш ли за нея? Опитвам се да разбера защо смяташ, че ти е помогнала. — Замълчах за миг и внимателно обмислих следващото си изречение. — Мразя я, Крисчън. Според мен тя ти е причинила ужасна вреда. Ти нямаш приятели. Тя ли ги е отблъсквала от теб?
Той въздъхна и прокара пръсти през косата си.
— Защо питаш за нея? Имахме много продължителна връзка, тя често ме скъсваше от бой и съм я чукал по всевъзможни начини, които даже не можеш да си представиш. Точка.
Пребледнях. Мамка му, много беше разгневен — на мен. Запримигвах.
— Защо си толкова ядосан?
— Защото с всички тия дивотии е _свършено_! — извика той, гледаше ме яростно. После въздъхна сърдито и поклати глава.
Забих поглед в сплетените си в скута ми пръсти. Просто исках да разбера.
Крисчън седна до мен и попита уморено:
— Какво искаш да знаеш?
— Няма нужда да ми казваш. Не исках да ти се натрапвам.
— Не е това, Анастейжа. Не ми се говори за тези дивотии. Години наред живях изолиран, нищо не можеше да ми въздейства и не се налагаше да се оправдавам пред никого. И винаги съм можел да споделям с нея. А сега миналото и бъдещето ми се сблъскват по начин, който никога не съм смятал за възможен.
Погледнах го. Той се взираше в мен с разширени очи.
— Никога не съм си мислил, че имам бъдеще с някого, Анастейжа. Ти ми даде надежда и ме накара да се замисля за всякакви възможности. — Крисчън млъкна.
— Аз ви подслушах — прошепнах му и се вторачих в ръцете си.
— Какво? Разговора ни ли?
— Да.
— И? — примирено попита той.
— Тя е загрижена за теб.
— Да, така е. В известен смисъл и аз съм загрижен за нея, обаче това няма нищо общо с чувствата ми към теб. Ако имаш предвид това.
— Не съм ревнива. — Заболя ме, че си го е помислил — а може би всъщност ревнувах? Мамка му. Може би тъкмо това беше проблемът. — Ти не я обичаш — промълвих.
Крисчън отново въздъхна. Наистина беше бесен.
— Много отдавна си мислех, че я обичам — каза през зъби.
«О!»
— Когато бяхме в Джорджия… ти ми каза, че не я обичаш.
— Вярно е.
Намръщих се.
— Защото вече обичах теб, Анастейжа — каза Крисчън. — Ти си единственият човек, за когото съм готов да отида на края на света.
«О, божичко!» Не разбирах. Тогава той все още искаше да съм му подчинена. Намръщих се още по-силно.
— Чувствата, които изпитвам към теб, са различни от всичко, което съм изпитвал към Елена — прибави Крисчън вместо обяснение.
— Кога го разбра?
Той сви рамене.
— По ирония на съдбата ми го посочи тъкмо Елена. Тя ме насърчи да дойда в Джорджия.
«Знаех си!» Знаех го още в Савана. Погледнах го озадачено.
Как трябваше да разбирам всичко това? Може би тя беше на моя страна и просто се тревожеше, че ще му причиня болка? Дори самата мисъл за това беше мъчителна. Никога нямаше да искам да го нараня. Тя имаше право — бяха му причинили достатъчно болка.
Може пък госпожа Робинсън да не бе толкова лоша. Поклатих глава. Не исках да приема връзката му с нея. Не я одобрявах. Да, ето я причината. Тази отвратителна личност беше измъчвала едно уязвимо момче, беше му отнела, ограбила беше юношеството му, каквото и да твърдеше той.