— Желаеше ли я? Като по-млад.
— Да.
«О!»
— Тя ме научи на страшно много неща. Научи ме да вярвам в тебе си.
«О!»
— Само че те е скъсвала от бой.
Той се усмихна нежно.
— Да, вярно е.
— И това ти харесваше, така ли?
— Навремето — да.
— Толкова много, че си поискал да го правиш и с други ли?
Очите му бяха страшно сериозни.
— Да.
— Тя ли ти помогна с това?
— Да.
— Беше ли ти подчинена?
— Да.
«Мама му стара!»
— Очакваш ли да я харесвам? — Гласът ми прозвуча неуверено и горчиво.
— Не. Макар че това би направило живота ми много по-лесен — уморено призна Крисчън. — Обаче разбирам твоята сдържаност.
— Сдържаност ли?! Божичко, Крисчън — ако ставаше дума за сина ти, как щеше да се чувстваш?
Той запримигва, като че ли не разбираше въпроса. После се намръщи.
— Не бях длъжен да остана с нея. И този избор направих сам, Анастейжа.
Така нямаше да стигна доникъде.
— Кой е Линк?
— Бившият й мъж.
— Линкълн Тимбър ли?
— Същият.
— А Айзък?
— Сегашният й подчинен.
«О, не!»
— Той е двайсет и пет годишен, Анастейжа. Вече е достатъчно голям. И е с нея напълно доброволно — побърза да прибави Крисчън, след като вярно разчете отвратената ми физиономия.
— На твоята възраст — прошепнах.
— Виж, Анастейжа, както казах и на нея, тя е част от миналото ми. Ти си моето бъдеще. Не й позволявай да застане между нас, моля те. И честно казано, тази тема ми омръзна. Отивам да поработя. — Изправи се и ме погледна. — Остави това. Моля те.
Упорито се вторачих в него.
— А, за малко да забравя — каза Крисчън. — Докараха колата ти един ден по-рано. В гаража е. Ключът е в Тейлър.
Хей… Саабът ли?
— Може ли утре да отида на работа с нея?
— Не.
— Защо?
— Знаеш защо. И това ми напомня нещо. Ако излизаш от службата си, предупреждавай ме. Сойър беше там и те наблюдаваше. Явно в крайна сметка не мога да разчитам, че сама ще се грижиш за себе си. — Той свъси вежди и ме накара да се почувствам като виновно дете — за пореден път. Щях да се скарам с него, обаче и без това беше доста ядосан заради Елена и не исках да го разгневявам още повече. Ала не се сдържах и направих още една забележка.
— Явно и аз не мога да ти имам доверие — измърморих. — Можеше да ми кажеш, че Сойър ме наблюдава.
— И за това ли искаш да се караме?
— Не знаех, че се караме. Мислех, че си приказваме — сопнах му се аз.
Той затвори очи за миг в опит да овладее гнева си. Преглътнах с усилие и тревожно вперих очи в него. Нещата можеха да се развият и в двете посоки.
— Имам работа — каза тихо Крисчън накрая и излезе.
Поех си дъх. Не бях усетила, че съм го затаила. Проснах се на леглото и вперих очи в тавана.
Щяхме ли някога да водим нормален разговор, без да се скараме? Това ми действаше изтощително.
Просто не се познавахме достатъчно добре. Наистина ли исках да се пренеса при него? Дори не знаех дали да му направя чай или кафе, докато работи. Трябваше ли изобщо да го безпокоя? Нямах представа какви са предпочитанията му.
Всичко това с Елена очевидно му беше омръзнало — и той имаше право, трябваше да спра. Да не ровя. Е, поне не очакваше да се сприятеля с нея — и се надявах, че тя ще престане да настоява да се срещнем.
Станах и отидох до прозореца. Отключих балконската врата, отворих я, излязох навън и застанах до стъкления парапет. Прозрачността му ме смущаваше. Въздухът беше хладен и свеж и се намирах адски нависоко.
Загледах се в блещукащите светлини на Сиатъл. Тук горе Крисчън се изолираше от всичко като в крепост. Не отговаряше пред никого. «Той тъкмо ми каза, че ме обича, и после изскочиха всички тези дивотии заради онази ужасна жена… Животът му е невероятно сложен. Самият той е невероятно сложен.»
Въздъхнах тежко и хвърлих последен поглед към Сиатъл, проснат като златотъкан плат в краката ми. Реших да се обадя на Рей. Отдавна не бях приказвала с него. Разговаряхме кратко, както обикновено, но се уверих, че е добре и че прекъсвам важен футболен мач.
— Надявам се, че с Крисчън всичко е наред — небрежно подхвърли той и разбрах, че всъщност не го интересува.
— Да, супер е. — В общи линии. Освен това щях да се пренасям при него. Въпреки че не бяхме обсъждали точно кога.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам, Ани.
Затворих и си погледнах часовника. Едва десет. Заради спора ни се чувствах странно превъзбудена и неспокойна.