— Вдигнал си капака на рояла.
— Снощи го бях затворил, за да не те събудя. Явно не е било достатъчно, което искрено ме радва. — Устните му се извиха в похотлива усмивка и Крисчън отхапа от омлета си. Изчервих се.
«О, да… забавления върху рояла.»
Госпожа Джоунс постави пред мен книжна кесия с обяда ми и ме накара да се изчервя още повече от угризения.
— Риба тон, Ана, обичате ли?
— О, да. Благодаря ви, госпожо Джоунс. — Усмихнах й се срамежливо и тя дружелюбно ми отвърна, после излезе от дневната, за да ни остави насаме, предполагам.
— Може ли да те попитам нещо? — отново се обърнах към Крисчън.
Веселото му изражение изчезна.
— Разбира се.
— И няма да се ядосаш?
— За Елена ли?
— Не.
— Тогава няма да се ядосам.
— Обаче вече имам нов въпрос.
— Така ли? Какъв?
— За нея.
— Питай. — Видимо започваше да се дразни.
— Защо толкова се ядосваш, когато те разпитвам за нея?
— Честно ли?
Намръщих му се.
— Не си ли винаги откровен с мен?
— Опитвам се.
Изгледах го с присвити очи.
— Този отговор прозвуча доста уклончиво.
— Винаги съм откровен с теб, Ана. Не искам да си играем игрички. Е, поне не такива игрички — поясни с пламнали очи.
— А какви игрички искаш да играем?
Той се засмя.
— Много лесно се разсейвате, госпожице Стийл.
Изкикотих се. Имаше право.
— Вие ме разсейвате в изключително много отношения, господин Грей. — Вторачих се в блесналите му от радост танцуващи сиви очи.
— Най-любимият ми звук на света е твоето кискане, Анастейжа. Добре, какъв беше първият ти въпрос? — спокойно ме попита той и ми се стори, че ми се присмива. Опитах се да свия устни, за да му покажа недоволството си, но дяволитият господин Петдесет нюанса ми харесваше, беше адски забавен. Закачките в ранна утрин ми допадаха. Намръщих се и се опитах да си спомня въпроса си.
— А, да. Само през уикендите ли си се срещал със своите подчинени?
— Да, защо? — Крисчън ме погледна малко нервно.
Ухилих му се.
— Значи никакъв секс през седмицата?
Той се засмя.
— А, това ли? — Изглеждаше облекчен. — Според теб защо ходя на работа всеки работен ден? — Сега вече наистина ми се присмиваше, ала не ми пукаше. Искаше ми се да се прегърна от радост. Поредното нещо, което му беше за пръв път — даже няколко неща.
— Изглеждате извънредно доволна от себе си, госпожице Стийл.
— Така е, господин Грей.
— Така и трябва да е — засмя се Крисчън. — А сега си изяж закуската.
О, този властен господин Петдесет нюанса… никога не забравяше нищо.
Седяхме на задната седалка на аудито. Тейлър щеше да ме остави на работа, а после и Крисчън. Сойър пътуваше отпред до него.
— Не каза ли, че братът на съквартирантката ти пристигал днес? — почти нехайно попита Крисчън. Гласът и лицето му не издаваха нищо.
— О, Итън! — ахнах аз. — Съвсем го забравих. Благодаря, че ми напомни. Ще трябва да прескоча до квартирата.
Лицето му стана сериозно.
— По кое време?
— Не съм сигурна кога пристига.
— Не искам да ходиш никъде сама — рязко заяви Крисчън.
— Знам — отвърнах и устоях на изкушението да завъртя очи на господин Престараване. — Сойър ще ме шпио… ъъъ… ще патрулира ли днес? — Погледнах Сойър и видях, че ушите му почервеняват.
— Да — отвърна ледено Крисчън.
— Щеше да е по-лесно, ако бях със сааба — отбелязах кисело.
— Сойър ще е с кола и ще те закара до квартирата ти. Само кажи кога.
— Предполагам, че Итън ще ми се обади и тогава ще те осведомя какъв е планът.
Крисчън ме погледна и не каза нищо. О, какво ли си мислеше?
— Добре — съгласи се накрая. После ми размаха пръст. — Никъде няма да ходиш сама. Разбра ли?
— Да, скъпи — отвърнах покорно.
На лицето му се появи нещо като усмивка.
— Може би трябва просто да използваш блакберито си — ще ти пращам имейли на него. Така ще лишим моя Ай Ти специалист от една изключително интересна сутрин, нали? — добави сардонично.
— Да, Крисчън. — Не успях да устоя и извъртях очи. Крисчън се засмя.
— Май нещо ме засърбява ръката, госпожице Стийл.
— О, господин Грей, ами че тя ви сърби постоянно. Трябва да направим нещо по този въпрос.
Той се засмя, после насочи вниманието си към блакберито си, което сигурно беше на вибрации, защото не го чух да звъни. Когато видя кой се обажда, се намръщи.
— Какво има? — изсумтя по телефона и внимателно се заслуша. Използвах тази възможност да се вгледам в прелестното му лице — правия нос, увисналата над челото му рошава коса. Влюбените ми занимания бяха прекъснати от изражението му, което от невярващо стана весело. Насочих вниманието си към разговора.