Не се бях прибирала от събота сутринта. Струваше ми се ужасно отдавна. Итън любезно беше оставил вратата отворена. Влязох и инстинктивно се вцепених още на първата крачка. Трябваше ми известно време, за да разбера, че е заради бледата изпита фигура, застанала до кухненския остров с малък револвер в ръка.
Лийла. Гледаше ме безизразно.
13
Гледаше ме със смущаващо непроницаемо изражение. И държеше оръжие. Подсъзнанието ми се строполи в несвяст и едва ли щях да успея да го свестя дори с амоняк.
Примигах. «Как е влязла? Къде е Итън? Мама му стара! Къде е Итън?»
Вледеняващ страх стегна сърцето ми. Ами ако му беше направила нещо? «Успокой се, успокой се» — заповтарях си като мантра.
Тя наклони глава настрани и ме погледна така, като че ли съм уродлив експонат. Божичко, все пак ненормалната тук не бях аз.
Докато анализирах ситуацията, сякаш мина цяла вечност, въпреки че всъщност беше изтекла само стотна от секундата. Лицето на Лийла си остана непроницаемо. Беше мърлява и чорлава, както и предишния път. Още носеше онзи мръсен шлифер и отчаяно се нуждаеше от душ. Косата й беше мазна и провиснала, очите й бяха мътнокафяви, замъглени и някак си объркани.
— Здрасти — успях да кажа, въпреки че устата ми беше тотално пресъхнала. — Лийла, нали?
Тя се усмихна — но вместо истинска усмивка устните й само се извиха зловещо.
— Тя говори — прошепна Лийла и гласът й беше едновременно мек и стържещ, зловеща комбинация.
— Да, говоря — отвърнах внимателно, все едно говорех на дете. — Сама ли си? — «Къде е Итън?» Сърцето ми пак бясно се разтуптя при мисълта, че може да му се е случило нещо лошо.
Лицето й помръкна — до такава степен, че още малко и щеше да избухне в сълзи, толкова отчаяна изглеждаше.
— Сама — промълви тя. — Сама. — От тази дума лъхаше бездънна скръб. Какво искаше да каже? Че аз съм сама ли? Или че тя е сама? Че е сама, защото е направила нещо лошо на Итън?! О… не… Трябваше да овладея задушаващия страх, който заедно със сълзите ми напираше в гърлото ми.
— Какво правиш тук? Какво искаш? — попитах възможно по-спокойно, въпреки вцепеняващия ужас в гърлото ми.
Тя сбърчи вежди, сякаш въпросите ми тотално я озадачаваха. Ала не се държеше агресивно. Револверът дори не бе насочен към мен. Смених темата, като се мъчех да не обръщам внимание на тръпките по гръбнака си.
— Искаш ли чай? — Защо я питах дали иска чай? Това беше реакцията на Рей към всяка емоционална ситуация. Божичко, ако ме видеше в момента, той щеше да получи удар. Военната му подготовка щеше да се е задействала и вече щеше да я е обезоръжил.
Поех си дъх в опит да успокоя паникьосаното си дишане и пристъпих напред. Тя се намръщи, сякаш не разбираше точно какво правя, и леко се завъртя, така че остана с лице към мен. Взех чайника и с трепереща ръка го напълних от чешмата. Дишането ми се успокои. Да, ако искаше да ме убие, определено вече щеше да ме е застреляла. А тя ме гледаше разсеяно и някак объркано. И с любопитство. Докато включвах чайника, отново ме връхлетя тревогата за Итън. Дали беше ранен? Завързан?
— Има ли някой друг в апартамента? — попитах колебливо.
Лийла наклони глава на другата страна, вдигна дясната си ръка — държеше револвера с лявата — хвана един кичур от дългата си мазна коса и започна да го върти, да го дърпа и да го суче, явно нервен навик. И докато вниманието ми беше съсредоточено върху движенията й, отново ми хрумна, че много прилича на мен. Затаих дъх в очакване на отговора й. Тревогата ми ставаше почти непоносима.
— Сама. Съвсем сама — промълви Лийла. Думите й ми подействаха успокояващо. Може би Итън не беше дошъл. Облекчението ми даде сили.
— Не искаш ли чай? Или кафе?
— Не съм жадна — тихо отвърна тя и предпазливо пристъпи към мен. И силите ми ме напуснаха. Пак се задъхах от страх, ужасът задръсти вените ми. Въпреки това проявих невъобразима смелост, обърнах се и извадих от бюфета две чаши.
— Какво повече имаш от мен? — произнесе тя с напевна детска интонация.
— Какво искаш да кажеш, Лийла? — попитах колкото се може по-внимателно.
— Господарят… господин Грей… ти позволява да го наричаш на малко име.
— Аз не съм негова подчинена, Лийла. Ъъъ… Господарят разбира, че не съм способна, не съм подходяща за такава роля.
Тя наклони глава на другата страна, ужасно смущаващ и неестествен жест.
— Не-под-хо-дя-ща. — Опита звученето на думата, сякаш проверяваше усещането й на вкус. — Но Господарят е щастлив. Видях го. Смее се и се усмихва. Тези реакции са редки… съвсем редки за него.