— Малко. — Не предполагах, че чак толкова си личи.
Крисчън въздъхна и прокара пръсти през косата си.
— Десет и петнайсет е — каза заплашително тихо. — Тревожех се за теб.
— С Итън отидохме да пийнем, докато ти се грижеше за бившата си — изсъсках му. — Не знаех колко ще се бавиш… с нея.
Крисчън присви очи и направи крачка към мен, но спря.
— Защо го казваш това?
Свих рамене и наведох очи.
— Какво има, Ана? — И за пръв път долових в гласа му нещо друго, освен гняв. Може би страх?
Преглътнах с усилие и се замислих какво всъщност искам да кажа.
— Къде е Лийла?
— В една психиатрична клиника във Фримонт. — Той впи очи в лицето ми. — Ана, какво има? — Приближи се и застана пред мен. — Какво се е случило?
Поклатих глава.
— Аз не съм за теб.
— Какво?! — ахна той. — Защо смяташ така? Как изобщо можеш да си го помислиш?
— Не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.
— Нямам нужда от нищо друго, освен теб.
— Когато те видях с нея… — Гласът ми секна.
— Защо ме измъчваш? Това няма нищо общо с теб, Ана. Само с нея. — Крисчън рязко си пое дъх и отново прокара пръсти през косата си. — Тя просто е болна.
— Но аз я усетих — връзката между вас.
— Какво?! Не! — Той посегна към мен и аз инстинктивно отстъпих назад. Крисчън отпусна ръка и запримигва. Изглеждаше обзет от паника.
— Бягаш ли? — промълви с разширени от страх очи.
Не отговорих. Опитвах се да събера пръснатите си мисли.
— Недей — умолително каза Крисчън.
— Крисчън… Аз… — Какво исках да кажа? Имах нужда от време, за да осмисля всичко това. Да, от време.
— Не. Не! — възкликна той.
— Аз…
Крисчън бясно се огледа наоколо. Вдъхновение ли търсеше? Божествена намеса? Нямах представа.
— Не можеш да си отидеш. Обичам те, Ана!
— И аз те обичам, Крисчън, просто…
— Не… не! — отчаяно викна той и стисна главата си с ръце.
— Крисчън…
— Не — промълви той с разширени от паника очи и ненадейно падна на колене пред мен със сведена глава, поставил длани върху бедрата си. Дълбоко си пое дъх и остана неподвижен.
«Какво значи това?!»
— Какво правиш, Крисчън?
Погледът му бе вперен в пода.
— Крисчън! Какво правиш? — повторих пискливо. Той не помръдна. — Крисчън, погледни ме! — заповядах му панически.
Главата му се вдигна без колебание и той ме погледна безучастно с хладните си сиви очи — почти ведри… очакващи.
«Мама му стара…» Крисчън. Подчиненият.
14
Крисчън на колене в краката ми, вперил в мен сивите си очи — това беше най-вледеняващата гледка, която бях виждала, повече дори от Лийла с нейния револвер. Смътната алкохолна замаяност, която изпитвах, се изпари, заменена от ледени тръпки и зловещо усещане за обреченост. Кръвта се оттече от лицето ми.
Рязко си поех дъх. Бях шокирана. «Не. Не, не бива така, адски е смущаващо.»
— Крисчън, моля те, не прави така. Не го искам.
Той продължи да ме гледа безучастно, без да помръдне, без да каже нищо.
«Уф! Бедният ми Петдесет нюанса.» Сърцето ми се късаше. Какво бях направила с него, по дяволите? Усетих, че ще се разплача.
— Защо го правиш? Говори ми — успях да кажа.
Той примига.
— Какво би желала да ти кажа? — попита и за миг изпитах облекчение, че говори, но не така — не. Не.
По бузите ми потекоха сълзи и изведнъж вече не можех да го гледам в същата унизителна поза като жалкото същество, в което се беше превърнала Лийла. Образът на могъщия мъж, който всъщност все още бе момченце, когото бяха подлагали на ужасяващи мъчения, който се смяташе за недостоен за любовта на съвършеното си семейство и съвсем не толкова съвършената си приятелка… моето нещастно момче… късаше сърцето ми.
Изпълни ме състрадание, мъка и отчаяние и изпитах задушаващо усещане за безнадеждност. Трябваше да се боря, за да си го върна, да си върна _своя_ Петдесет нюанса.
Мисълта да доминирам над някого ме ужасяваше. От мисълта да доминирам над Крисчън ми се гадеше. Така щях да стана като нея — жената, която му беше причинила всичко това.
Потреперих и преглътнах жлъчта в гърлото ми. Не можех да го направя. Не го исках.
Когато умът ми се проясни, видях един-единствен изход. Без да откъсвам очи от неговите, коленичих пред него.
Твърдото дюшеме убиваше. Избърсах сълзите си с ръка.
Ето, сега бяхме равни. На едно равнище. Нямаше друг начин да си го върна.
Докато се взирах в него, очите му леко се разшириха, но иначе изражението и позата му не се промениха.