Крисчън не ме спря, така че отново прокарах пръсти по гърдите му. Устните му се разтвориха и той се задъха още повече, не знам дали от страх, или от нещо друго.
Толкова отдавна ми се искаше да го целувам там, че се наведох и за миг го погледнах в очите, та намерението ми да стане съвсем ясно. После нежно залепих лека целувка над сърцето му и усетих топлата му сладко ухаеща кожа под устните си.
Задавеният му стон ме трогна толкова силно, че се отдръпнах, уплашена от онова, което ще видя на лицето му. Очите му бяха стиснати здраво, но той не помръдваше.
— Пак — прошепна Крисчън и аз отново се наведох към гърдите му, този път за да целуна един от белезите му. Той ахна. Целунах втори, после трети. Крисчън застена силно и изведнъж се озовах в прегръдките му, ръката му се зарови в косата ми и болезнено повдигна главата ми, устните ми срещнаха жадната му уста и започнахме да се целуваме. Пръстите ми бяха потънали в косата му.
— О, Ана! — промълви той, извъртя се и ме притегли на пода под себе си. Обхванах с ръце красивото му лице и в този миг усетих сълзите му.
«Той плаче… не! Не!»
— Недей да плачеш, Крисчън, моля те. Бях съвсем сериозна, когато ти казах, че никога няма да те напусна. Така е. Ако си останал с друго впечатление, ужасно съжалявам… моля те, моля те да ми простиш. Обичам те. Винаги ще те обичам.
Той впери очи в лицето ми. Изражението му беше невероятно измъчено.
— Какво има?
Очите му се разшириха, но той не каза нищо.
— Каква е тази тайна, която те кара да смяташ, че ще избягам? Която те кара да вярваш, че ще си ида? — попитах умолително, гласът ми трепереше. — Кажи ми, Крисчън, _моля_ те…
Той се надигна и седна по турски. Последвах примера му, само че с изпънати крака. Смътно се зачудих дали не може да станем, но не исках да го прекъсвам. Най-после щеше да ми се изповяда.
Крисчън ме погледна. Изглеждаше безкрайно отчаян. «О, мамка му… ужасно е.»
— Ана… — Замълча измъчено в търсене на думи… Накъде водеше това, по дяволите?
Крисчън дълбоко си пое дъх.
— Аз съм садист, Ана. Обичам да бия дребни кестеняви момичета като теб, защото всички приличате на онази проституираща наркоманка — майка ми. Сигурен съм, че можеш да се досетиш защо. — Говореше бързо, сякаш думите дни, години наред го бяха измъчвали и сега отчаяно искаше да се избави от тях.
Светът замръзна. «О, не!»
Не го бях очаквала. Това беше лошо. Много лошо. Погледнах го, опитвах се да разбера последиците от признанието му. То обясняваше защо всички си приличаме.
Непосредствената ми мисъл беше, че Лийла е била права: «Господарят е човек на мрака».
Спомних си първия разговор за склонностите му, който бях водила с него в Червената стая на болката.
— Ти каза, че не си садист — промълвих в отчаян опит да разбера… да измисля някакво оправдание за него.
— Да. Казах, че съм доминант. Ако съм те излъгал, било е премълчаване. Извинявай. — Сведе за миг поглед към поддържаните си нокти.
Изглеждаше покрусен. Покрусен от това, че ме е излъгал ли? Или от това какъв е?
— Когато ми зададе този въпрос, си представях отношенията ни по съвсем друг начин — прибави Крисчън. Виждах по очите му, че е ужасен.
И тогава ме връхлетя като парен локомотив мисълта, че щом е садист, наистина се нуждае от всичките онези дивотии с бичовете и нагайките. Уф, мамка му!
— Значи е вярно. — Погледнах го. — Аз не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.
Това беше краят. Ние наистина не бяхме подходящи един за друг.
Светът започна да се изплъзва изпод краката ми, рухваше около мен. Гърлото ми се сви от паника. Това беше краят. Не можехме да бъдем заедно.
Крисчън се намръщи.
— Не, не, не, Ана. Не. Можеш. Ти ми _даваш_ онова, от което имам нужда. — Той стисна юмруци. — Повярвай ми, моля те.
— Не знам в какво да вярвам, Крисчън. Всичко това е ужасно извратено — успях да прошепна. Гърлото ме болеше, давех се от сдържаните си сълзи.
Очите му бяха широко отворени и блестящи.
— Повярвай ми, Ана. След като те наказах и ти ме напусна, мирогледът ми се промени. Не се шегувах, когато ти казах, че не искам никога повече да се чувствам така. — Гледаше ме едновременно измъчено и умолително. — Когато ми каза, че ме обичаш, за мен беше истинско откровение. Дотогава никой не ми го беше казвал и сякаш погребах нещо от себе си — или може би ти го погреба, не знам. С доктор Флин продължаваме да обсъждаме този въпрос.
«О!» В сърцето ми за миг проблесна надежда. Може би щяхме да се оправим. Исках да се оправим. _Нали?_
— Какво означава всичко това? — попитах тихо.