— Означава, че не ми е нужно. Вече не ми е.
«Какво?!»
— Откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?
— Просто го знам. Самата мисъл да ти причиня болка… каквато и да е истинска болка… ми е противна.
— Не разбирам. А линията, пляскането и всички онези перверзни дивотии?
Той прокара пръсти през косата си и почти се усмихна, но вместо това въздъхна тъжно.
— Говоря за сериозните неща, Анастейжа. Трябва да видиш на какво съм способен с пръчка или камшик.
Зяпнах го изумена.
— Предпочитам да не виждам.
— Знам. Ако искаше да го правиш, добре… но ти не искаш и аз го приемам. Не мога да правя всичко това с теб, ако не искаш. Вече съм ти го казвал: ти притежаваш власт над мен. А сега, откакто се върна, изобщо не изпитвам такова желание.
Продължавах да го гледам в опит да проумея всичко това.
— Когато се запознахме обаче ти искаше това, нали?
— Да, несъмнено.
— Как е възможно желанието ти да изчезне просто ей така, Крисчън? Все едно че съм някакво лекарство и съм те… по липса на по-точна дума… изцелила? Не разбирам.
Той отново въздъхна.
— Не бих използвал точно тази дума… Не ми ли вярваш?
— Просто ми се струва… невероятно. Което е различно.
— Ако не ме беше напуснала, сигурно нямаше да се чувствам така. Това беше най-хубавото нещо, което направи… за нас. Накара ме да разбера колко силно те желая, просто теб — говорех сериозно, когато ти казах, че ще те искам по всеки възможен начин.
Можех ли да му повярвам? Главата ме заболяваше дори само от опита да осмисля всичко това и дълбоко в себе си се чувствах… вцепенена.
— Ти още си тук. Мислех, че вече ще си си тръгнала — прошепна Крисчън.
— Защо? Защото може да те помисля за луд, задето биеш и чукаш жени, които приличат на майка ти ли? Как си останал с такова впечатление? — изсъсках жестоко.
Суровите ми думи го накараха да пребледнее.
— Е, не бих се изразил точно така, но да — отвърна той. Очите му бяха изпълнени с болка.
Това ме отрезви и ме накара да съжаля за избухването си. Намръщих се, обзета от угризения.
О, какво щях да правя? Вперих очи в него — изглеждаше разкаян, искрен… приличаше на моя Петдесет нюанса.
Изведнъж си спомних снимката в детската му стая и в този момент разбрах защо жената на нея ми се е сторила толкова позната. Приличаше на него. Сигурно беше родната му майка.
В ума ми изникна пренебрежителният му отговор на моя въпрос коя е: «Няма значение…». Тя носеше вина за всичко това… а аз приличах на нея…
Всичко това ми се стори адски извратено. Той ме беше успокоил за Лийла, ала сега знаех със сигурност как го е възбуждала. Дори самата мисъл за това ме отвращаваше и изтощаваше.
— Уморена съм, Крисчън. Може ли да го обсъдим утре? Искам да си легна.
Той примигна изненадано.
— Няма ли да си отидеш?
— Искаш ли да си отида?
— Не! Мислех, че ще си тръгнеш, щом ти кажа.
И тогава пред очите ми изникнаха всички моменти, в които беше споменавал, че ще си ида, когато узная най-тъмните му тайни… и разбрах. Мамка му! «Господарят е човек на мрака.»
Трябваше ли да си отида? Погледнах го, този луд, когото обичах — да, обичах го.
Можех ли да го напусна? Веднъж го бях напуснала и това едва не ме съсипа… него също. Обичах го. Знаех го, въпреки неговото признание.
— Не си отивай — промълви Крисчън.
— Уф, по дяволите — _няма_! Няма да си отида! — извиках и това ми подейства пречистващо. Ето, казах го. Няма да си тръгна.
— Наистина ли? — попита той невярващо.
— Какво да направя, за да те накарам да проумееш, че няма да си отида? Какво да ти кажа?
Крисчън впери очи в мен и пак видях в тях страха и мъката му.
— Има едно нещо, което можеш да направиш.
— Какво? — изсумтях аз.
— Омъжи се за мен — прошепна Крисчън.
«Моля?! Той наистина ли…»
През последния половин час светът ми за втори път замръзна и се вцепени.
Зяпнах психически увредения човек, когото обичах. Не вярвах на ушите си.
Брак? Брак ли ми предлагаше? Шегуваше ли се? Не успях да се сдържа и дълбоко от мен се отрони нервен, невярващ кикот. Прехапах долната си устна, за да не му позволя да се превърне в истеричен смях, и безславно се провалих. Отпуснах се по гръб на пода и се предадох на смеха — кикотех се така, както никога, разтърсвана от могъщи пристъпи изцелителен, пречистващ смях.
И за миг останах сама, вторачена в тази абсурдна ситуация — едно кикотещо се, тотално объркано момиче до красиво психически увредено момче. Смехът ми преля в парещи сълзи и аз скрих очите си с ръка. «Не, не… това вече е прекалено.»