— Макарони и сирене? — И извади една бяла купа, затворена с фолио. Изглеждаше страшно обнадежден и мил.
— Ти обичаш ли макарони със сирене? — попитах го.
Крисчън въодушевено закима и сърцето ми се разтопи. Той изведнъж придоби невероятно момчешки вид. Кой можеше да си го помисли?! Крисчън Грей да обича детска храна.
— Искаш ли? — попита той с надежда. Не можех да му устоя. Пък и бях гладна.
Кимнах и му се усмихнах, а той ми се ухили до уши. Свали фолиото от купата и я сложи в микровълновата фурна. Върнах се на столчето и вперих очи в прекрасния господин Грей — в мъжа, който искаше да се ожени за мен, а в момента грациозно и вещо шеташе в кухнята.
— Значи знаеш как се използва микровълновата, а? — подразних го.
— Ако е полуфабрикат, обикновено мога да направя нещо от него. Обаче имам проблем с истинското готвене.
Не можех да повярвам, че това е същият човек, който стоеше на колене пред мен преди няма и половин час. Беше възвърнал обичайната си променливост. Той сложи на бара покривчици и нареди върху тях чинии и прибори.
— Много е късно — измърморих.
— Недей да ходиш утре на работа.
— Непременно трябва да отида. Шефът ми заминава за Ню Йорк.
Крисчън свъси вежди.
— Искаш ли да се разходим дотам през уикенда?
— Проверих прогнозата за времето. Изглежда, ще вали.
— О? Тогава какво ти се прави?
Изпиукването на микровълновата съобщи, че вечерята ни е стоплена.
— В момента искам просто да я карам ден за ден. Цялото това вълнение е… изтощително. — Погледнах го с вдигнати вежди, физиономия, на която той благоразумно не обърна внимание.
Крисчън сложи бялата купа между чиниите и седна до мен. Изглеждаше замислен, разсеян. Сложих макарони и за двама ни. Ухаеха божествено и устата ми се напълни със слюнки. Умирах от глад.
— Извинявай за Лийла — каза той.
— Защо ми се извиняваш? — Ммм, макароните бяха също толкова вкусни, колкото ухаеха. Стомахът ми изкурка признателно.
— За теб сигурно е било ужасен шок да я завариш в квартирата си. Тейлър лично я е претърсил преди това. Беше много разстроен.
— Не обвинявам Тейлър.
— И аз не го обвинявам. Той обикаляше да те търси.
— Така ли? Защо?
— Не знаех къде си. Беше си оставила чантата, телефона си. Не можех да те открия. Къде беше? — меко попита той, но в думите му усетих заплашителни нотки.
— С Итън отидохме в бара срещу нашия блок. За да гледам какво става.
— Ясно. — Атмосферата между нас едва доловимо се промени. Вече не беше весела.
«Добре, дай да видим… Тази игра може да се играе и от двама. С твоите камъни — по твоята глава, господин Петдесет нюанса.» Исках да задоволя изгарящото ме любопитство, но се боях от отговора.
— Е, какво прави с Лийла в квартирата? — попитах го, като се опитах да си придам равнодушен вид.
Погледнах го и той замръзна с вилица макарони, увиснала във въздуха. «О, не, това не е на добре.»
— Наистина ли искаш да знаеш?
Стомахът ми се сви и изведнъж изгубих апетит.
— Да — промълвих. «Наистина ли? Ама наистина?» Подсъзнанието ми беше захвърлило празната си бутилка джин на пода и ме зяпаше ужасено.
Крисчън стисна устни и се поколеба.
— Разговаряхме и я изкъпах. — Гласът му звучеше дрезгаво и след като не му отговорих, бързо продължи: — И я облякох в твои дрехи. Надявам се, че нямаш нищо против. Наистина беше мръсна.
Мамка му. Изкъпал я е?!
Адски неуместно! Бях замаяна, взирах се в недоядените си макарони. Сега направо ми се пригади от вида им.
«Опитай се да го оправдаеш» — наставляваше ме подсъзнанието ми. Тази хладнокръвна, разсъждаваща част от разума ми знаеше, че Крисчън го е направил просто защото е била мръсна, обаче не ми беше лесно. Моето деликатно, ревниво его не можеше да го понесе.
Изведнъж ми се доплака — не да се поддам на женски сълзи, които благоприлично се стичат по бузите, а да завия срещу луната. Дълбоко си поех дъх, за да овладея това желание, но гърлото ми беше сухо и прегракнало от сподавените сълзи и ридания.
— Нищо друго не можех да направя, Ана — тихо каза той.
— Още ли изпитваш нещо към нея?
— Не! — ужасено възкликна Крисчън. Извърнах се и отново се вторачих в храната, от която ми се повдигаше. Просто не можех да го гледам в такова състояние.
— Но когато я видях такава — съвсем променена, отчаяна… Загрижен съм за нея, просто по човешки. — Той сви рамене, сякаш се отърсваше от неприятен спомен. Божичко, да не би да очакваше от мен съчувствие?