«Такъв съм аз, Ана. И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам.»
«И аз те обичам, мой мили Петдесет нюанса.»
Отворих очи и отново невиждащо ги вперих в огъня, докато в ума ми прехвърчаха спомени от миговете ни заедно: момчешката му радост, когато плавахме с яхтата и летяхме с безмоторния самолет, изисканият му, адски секси вид на маскарада, танцът, о, да, вихреният танц там, в апартамента, на песента на Синатра, тихата му безпокойна надежда в къщата предишната вечер… онази зашеметяваща гледка.
«Ще поставя света си в краката ти, Анастейжа. Желая те, телом и духом, завинаги.»
«О, моля те, нека е добре. Не може да го няма. Той е центърът на моята вселена.»
И неволно от гърлото ми се изтръгна ридание. Притиснах длан към устата си. Не. Трябваше да съм силна.
Изведнъж до мен се появи Хосе… или стоеше тук от известно време? Нямах представа.
— Искаш ли да се обадя на майка ти или баща ти? — внимателно ме попита той.
Не! Поклатих глава и стиснах ръката му. Не можех да говоря, знаех, че ако опитам, ще се разпадна на части, но топлото, нежно стискане на дланта му не успя да ме утеши.
О, мама. Долната ми устна затрепери при мисълта за майка ми. Трябваше ли да й се обадя? Не. Не можех да понеса нейната реакция. Може би Рей, той нямаше да е толкова емоционален — никога не даваше воля на емоциите си, даже когато «Маринърс» падаха.
Грейс се изправи и отиде при момчетата. Мия дойде, седна до мен и ме хвана за другата ръка.
— Той ще се върне — каза тя и отначало гласът й звучеше решително, но на последната дума й изневери. Очите й бяха разширени и зачервени, пребледнялото й лице изглеждаше изпито от безсънието.
Погледнах Итън, който наблюдаваше Мия, и Елиът, който прегръщаше Грейс. Погледнах часовника. Минаваше единайсет, отиваше към полунощ. «Проклето време!» Разяждащата ме пустота растеше с всеки час, поглъщаше ме, задушаваше ме. Дълбоко в себе си знаех, че се подготвям за най-лошото. Затворих очи и отправих поредната беззвучна молитва, стискайки ръцете на Мия и Хосе.
Отново вдигнах клепачи и се вторачих в пламъците. Виждах срамежливата му усмивка — най-любимото ми от всички негови изражения, поглед към истинския Крисчън, моя истински Крисчън. Той обхващаше в себе си страшно много хора: маниак на тема контрол и дебнене, президент на компания, секс бог, доминант — и в същото време истинско момченце с неговите играчки. Усмихнах се. Колата, яхтата, безмоторният самолет, хеликоптерът Чарли Танго… моето изгубено момче, в момента изгубено наистина. Усмивката ми се стопи и ме прониза болка. Спомних си го под душа, докато търкаше следите от червилото.
«Аз съм нищожество, Анастейжа. Човешка обвивка. Аз нямам сърце.»
Буцата в гърлото ми стана още по-голяма. «О, Крисчън, имаш, имаш сърце, и то е мое.» Исках да го обичам вечно. Въпреки че беше толкова сложен и мъчен. Обичах го. Винаги щях да го обичам. Никога нямаше да има друг. Никога.
Спомних си как бях седяла в «Старбъкс», претегляйки плюсовете и минусите на Крисчън. Всички тези минуси, дори снимките, които бях намерила сутринта, сега бяха абсолютно маловажни. Имаше значение само той и дали ще се върне. «О, Господи, моля те, върни го, моля те, нека е добре. Ще ходя на черква… ще направя всичко.» О, ако ми го върнеше, щях да използвам мига. Гласът му отново отекна в главата ми: «Използвай момента, Ана».
Вторачих се в огъня още по-напрегнато. Ярко пламтящите езици продължаваха да се облизват взаимно и да се увиват един около друг. И тогава Грейс изпищя, и действителността премина на забавен кадър.
— Крисчън!
Завъртях глава навреме, за да видя, че Грейс тичешком пресича огромното помещение от мястото, където допреди малко нервно се разхождаше, някъде зад мен, към прага, където стоеше изуменият Крисчън. Беше само по риза и панталон и държеше в ръце тъмносиньото си сако, обувките и чорапите си. Изглеждаше уморен, мръсен и невероятно красив.
И жив! Вцепенено се взирах в него и се опитвах да разбера дали халюцинирам, или той наистина е тук.
Лицето му разкриваше тотално объркване. Крисчън остави сакото и обувките си на пода навреме, за да прегърне Грейс, която му се хвърли на шията и силно го целуна по бузата.
— Мамо? Какво е станало?
Крисчън я гледаше изумено.
— Мислех, че никога повече няма да те видя — промълви Грейс, давайки израз на всеобщия ни страх.
— Ето ме, мамо. — В гласа му долових смаяни нотки.
— Днес умирах хиляди пъти — прошепна тя, отразявайки собствените ми мисли. После се задъха и се разрида, неспособна повече да сдържа сълзите си. Крисчън се намръщи, ужасен или огорчен, не можех да преценя точно, после я прегърна и я притисна силно към себе си.