— Добър вечер, господин Грей.
— Викай ми Крисчън.
— Добре дошъл, Крисчън. Радвам се, че си добре… и… ъъъ… благодаря, че ми позволи да пренощувам у вас.
— Няма проблем. — Крисчън присви очи, но вниманието му привлече госпожа Джоунс, която изведнъж се появи до него. И едва сега видях, че икономката не е спретната както обикновено. Досега не го бях забелязала. Косата й беше разпусната и носеше светлосив клин и огромен сив блузон с логото на баскетболния отбор на Вашингтонския щатски университет, в който изглеждаше съвсем дребничка и много по-млада.
— Искате ли да ви донеса нещо, господин Грей? — Тя избърса очите си с книжна кърпичка.
Крисчън й се усмихна нежно.
— Една бира, ако обичаш, Гейл, будвар, и нещо за хапване.
— Аз ще ти донеса. — Исках да направя нещо за мъжа на живота ми.
— Не. Остани при мен — тихо каза той и ме притисна към себе си още по-силно.
Останалите от семейството му се приближиха към нас, както и Итън и Кейт. Крисчън стисна ръката на Итън и млясна Кейт по бузата. Госпожа Джоунс се върна с бутилка бира и чаша. Той взе бирата, но поклати глава към чашата. Икономката се усмихна и се върна в кухнята.
— Изненадан съм, че не искаш нещо по-силно — отбеляза Елиът.
— Е, какво ти се случи, по дяволите? Аз научих, когато татко ми се обади, за да ми съобщи, че хеликоптерът ти изчезнал.
— Хайде да седнем и ще ви разкажа. — Крисчън ме притегли към дивана и всички се настаниха, отправили погледи към него. Той отпи голяма глътка бира, после забеляза застаналия на прага Тейлър и му кимна. Тейлър му кимна в отговор.
— Как е дъщеря ти?
— Сега е добре. Фалшива тревога, сър.
— Добре — усмихна се Крисчън.
Дъщеря му ли? Какво й беше на дъщерята на Тейлър?
— Радвам се, че се върнахте, сър. Имате ли нужда от мен?
— Трябва да приберем хеликоптера.
— Сега ли? Или може и утре сутрин?
— По-скоро утре сутрин, Тейлър.
— Добре, господин Грей. Нещо друго, сър?
Крисчън поклати глава и повдигна бутилката към него. Тейлър му отправи една от редките си усмивки — по-редки дори от тези на Крисчън, струва ми се — и се оттегли, навярно в кабинета или стаята си.
— Та какво стана, Крисчън? — подкани го Карик.
И Крисчън ни разказа. С Рос, неговата заместничка, летели с хеликоптера по работа, свързана с някакво спонсорство за Вашингтонския щатски университет във Ванкувър. Почти не го слушах, толкова бях замаяна. Просто го държах за ръка и зяпах поддържаните му нокти, дългите му пръсти, бръчките по кокалчетата му, часовника на китката му — омега с три малки циферблата. Гледах и красивия му профил, докато той продължаваше разказа си.
— Рос никога не беше виждала връх Сейнт Хелънс, затова на връщане заобиколихме оттам. Преди известно време бях чул, че са вдигнали временната забрана за полети, и исках да хвърля един поглед. И добре че го направихме. Летяхме ниско, на шейсетина метра над земята, когато датчиците на таблото замигаха. Имахме пожар в опашката — не ми оставаше друг избор, освен да изключа цялата електроника и да кацна. — Крисчън поклати глава. — Приземих се до Сребърното езеро, изкарах Рос и успях да угася огъня.
— Пожар значи? И в двата двигателя? — ужаси се Карик.
— Да.
— Мамка му! Но аз си мислех…
— Знам — прекъсна го Крисчън. — Страхотен късмет, че летях толкова ниско.
Потреперих. Той пусна ръката ми, прегърна ме и попита:
— Студено ли ти е?
Поклатих глава.
— Как угаси пожара? — попита Кейт, влизайки в режим на разследваща журналистка. Божичко, понякога задаваше много точни въпроси.
— С пожарогасител. Длъжни сме да имаме, по закон — спокойно отвърна Крисчън.
В ума ми изскочиха едни негови думи: «Всеки ден благодаря на Божието провидение, че именно ти дойде да ме интервюираш, а не Катрин Кавана».
— Защо не се обади или не използва радиостанцията? — попита Грейс.
Крисчън поклати глава.
— Електрониката беше изключена, съответно и радиостанцията. Не исках да рискувам да я включа заради пожара. Джипиесът на моето блакбери обаче работеше и успяхме да стигнем до най-близкия път. Отне ни четири часа. Рос изоставаше. — Той неодобрително стисна устни. — Джиесемите ни нямаха сигнал. В Гифърд няма покритие. Батерията на Рос падна първа. Моята свърши по пътя.
Напрегнах се и Крисчън ме притегли в скута си.
— И как се прибрахте в Сиатъл? — попита Грейс, като леко примига при вида на двама ни, несъмнено. Изчервих се.
— На автостоп. Имахме общо шестстотин долара и мислехме, че ще трябва да платим на някого да ни докара, но един шофьор на камион спря и се съгласи да ни качи. Отказа да вземе пари и дори раздели обяда си с нас. — Той поклати слисано глава. — Отне ни цяла вечност. А и той нямаше джиесем — странно, но факт. — Крисчън млъкна и погледна семейството си.