— Петнайсеткилограмова? Не е зле. Бащата на Ана обаче държи рекорда. Почти двайсет.
— Майтапиш се! Тя изобщо не ми е казвала.
— Честит рожден ден, между другото.
— Мерси. Е, къде ходиш на риба?
Изключих се. Нямаше нужда да ги слушам. И в същото време бях облекчена. Виждаш ли, Крисчън? Хосе не е чак толкова лош.
Когато Хосе реши да си тръгва, двамата се държаха много по-свободно един с друг. Крисчън бързо се облече по тениска и дънки и бос ни придружи с Хосе до фоайето.
— Благодаря за гостоприемството — каза му Хосе, докато се ръкуваха.
— Винаги си добре дошъл — отвърна Крисчън.
Хосе ме прегърна.
— Всичко хубаво, Ана.
— И на теб. Много се радвам, че се видяхме. Другия път ще излезем както трябва.
— Само да не забравиш. — Той ни махна от асансьора и си тръгна.
— Виждаш ли, не е толкова лош — казах на Крисчън.
— Само че още иска да ти свали гащите. Но не мога да го обвинявам.
— Крисчън, това не е вярно!
— Стига де, не се прави на скромна! — Той ми се захили. — Желае те. Много.
Намръщих се.
— Крисчън, той ми е само приятел, добър приятел. — И изведнъж осъзнах, че така твърдеше и самият Крисчън за госпожа Робинсън. Тази мисъл ме смути.
Той разпери помирително ръце.
— Не искам да се караме.
«О! Та ние не се караме… нали?»
— И аз.
— Не му ли каза, че ще се женим?
— Не. Мислех, че първо трябва да кажа на мама и Рей. — Уф! За пръв път мислех за това, откакто се бях съгласила. Божичко, какво щяха да кажат родителите ми?
— Да, права си. А аз… ъъъ… трябва да питам баща ти. Да го помоля за ръката ти.
Засмях се.
— О, Крисчън, да не живеем в осемнайсети век!
«Мама му стара. Какво ще каже Рей?» Мисълта за този разговор ме изпълни с ужас.
— Такава е традицията. — Крисчън сви рамене.
— Хайде да го обсъдим по-късно. Искам да ти дам другия подарък. — Целях да отвлека вниманието му. Мисълта за подаръка направо прогаряше дупка в съзнанието ми. Трябваше да му го дам, за да видя как ще реагира.
Той ми отправи момчешката си усмивка и сърцето ми за миг спря. Никога нямаше да ми омръзне да гледам тази усмивка.
— Пак си хапеш устната.
Докосна брадичката ми и ме полазиха тръпки. Без да кажа нищо и докато все още имах малко смелост, го хванах за ръка и го поведох към спалнята. Заведох го до леглото и извадих двете кутии, които бях скрила под моята страна на кревата.
— Цели два подаръка! — изненада се той.
Дълбоко си поех дъх.
— Купих ги преди… ъъъ… вчерашния инцидент. Сега не съм сигурна. — Бързо му подадох едната кутия, преди да съм се отказала. Крисчън ме погледна озадачено, доловил колебанието ми.
— Сигурна ли си, че искаш да я отворя?
Кимнах нервно.
Крисчън разкъса опаковката и изненадано се вторачи в кутията.
— Чарли Танго — прошепнах.
Той се засмя. В кутията имаше дървено вертолетче с голям ротор, който се задвижваше със слънчева енергия.
— Със слънчева батерия — измърмори той. — Леле! — И преди да съм се усетила, вече седеше на леглото и го сглобяваше. Приключи бързо и го постави върху дланта си. Син дървен хеликоптер. Крисчън ме погледна и ми отправи разкошната си момчешка усмивка, после го протегна към прозореца. Слънчевите лъчи окъпаха вертолетчето и роторът се завъртя.
— Виж само! — Той го заразглежда внимателно. — Какво можем да правим вече с тази технология! — Вдигна играчката пред очите си, втренчен във въртящия се ротор. Беше като хипнотизиран и аз също зяпах като хипнотизирана как се унася в размисъл, вторачен във вертолетчето. За какво мислеше?
— Харесва ли ти?
— Страхотно е, Ана. Благодаря. — Той ме прегърна и ме целуна, после продължи да наблюдава въртящия се ротор. — Ще го сложа при безмоторния самолет в кабинета си — каза разсеяно, без да откъсва очи от ротора. После отдръпна ръката си от слънчевата светлина и въртенето постепенно спря.
Неволно се ухилих до уши и мислено се поздравих. Харесваше му. Естествено, нали той си падаше по алтернативни технологии. Крисчън остави вертолетчето на скрина и се обърна към мен.
— Ще ми прави компания, докато поправим Чарли Танго.
— Може ли да се поправи?
— Не знам. Надявам се. Иначе ще ми липсва.
«Ще му липсва?» Изумих се от пронизалата ме ревност към неодушевен предмет. Подсъзнанието ми избухна в презрителен смях. Не му обърнах внимание.
— Какво има в другата кутия? — попита Крисчън, ококорен от почти детинско вълнение.
«Мамка му!»
— Не съм сигурна дали този подарък е за теб, или за мен.