— Ужасно.
— Той си получи своето — отвърна навъсено Крисчън, докато влизахме в подземния гараж на «Ескала».
«О?»
— Как?
Крисчън поклати глава, сякаш пропъжда особено противен спомен, и паркира до джипа ауди «Куатро».
— Хайде. Франко ще дойде скоро.
В асансьора Крисчън ме погледна и попита делово:
— Още ли ми се сърдиш?
— Много.
Той кимна.
— Добре. — И се загледа право пред себе си.
Тейлър ни чакаше във фоайето. Как винаги разбираше кога и къде? Взе куфара.
— Уелч обаждал ли се? — попита Крисчън.
— Да, господине.
— И?
— Всичко е уредено.
— Чудесно. Как е дъщеря ти?
— Добре е, благодаря, господине.
— Радвам се. Чакаме един фризьор, ще дойде в един — Франко Делука.
— Госпожице Стийл. — Тейлър ми кимна.
— Здравей, Тейлър. Дъщеря ли имаш?
— Да, госпожице Стийл.
— Колко е голяма?
— На седем.
Крисчън ме погледна нетърпеливо.
— Живее при майка си — поясни Тейлър.
— О, разбирам.
Той се усмихна. Неочаквано. Тейлър да е баща? Последвах Крисчън в хола, заинтригувана от тази информация.
Огледах се. Не бях идвала тук, откакто си тръгнах.
— Гладна ли си?
Поклатих глава. Крисчън ме погледна и се отказа да спори.
— Трябва да се обадя по телефона. Настанявай се.
— Добре.
Той изчезна в кабинета си и ме остави да стоя в грамадната художествена галерия, която наричаше свой дом, и да се чудя какво да правя.
«Дрехи!» Взех раницата си, качих се в спалнята си и проверих в дрешника. Беше пълен — всичко съвсем ново, с етикетите. Три дълги официални рокли, три до коленете и още три всекидневни. Сигурно струваха цяло състояние.
Погледнах етикета на една от дългите рокли: две хиляди деветстотин деветдесет и осем долара. «Мамка му!» Свлякох се на пода.
Не че е в мой стил. Стиснах главата си с ръце и се опитах да осмисля последните няколко часа. Защо, о, защо се влюбих в човек, който си е направо побъркан — красив, адски секси, по-богат от Крез и луд, та дрънка?
Извадих блакберито от раницата и се обадих на майка.
— Ана, скъпа! Отдавна не сме се чували. Как си, мила?
— Ами…
— Какво има? Още ли не сте се сдобрили с Крисчън?
— Сложно е, мамо. Мисля, че е луд. Това е проблемът.
— Разкажи ми. Мъжете понякога просто не можеш ги разбра. Боб се чуди дали е трябвало да се пренасяме в Джорджия.
— Какво?!
— Да, говори за връщане във Вегас.
О, и другите си имаха проблеми. Не само аз.
Крисчън се появи на прага.
— Тук ли си? Помислих, че си избягала. — Облекчението му беше очевидно.
Вдигнах ръка, за да му покажа, че говоря по телефона.
— Извинявай, мамо, трябва да свършвам. Ще ти се обадя пак.
— Добре, мила. Обичам те!
— И аз те обичам, мамо.
Затворих и го погледнах. Той се намръщи.
— Защо се криеш тук?
— Не се крия. Отчаяна съм.
— Отчаяна?
— От всичко това, Крисчън. — Махнах към дрехите.
— Може ли да вляза?
— Дрешникът си е твой.
Той отново се намръщи, влезе и седна по турски срещу мен.
— Това са просто дрехи. Ако не ти харесват, ще ги върна.
— Труден си за издържане, знаеш ли?
Крисчън се почеса по брадичката… по наболата си брадичка. Сърбяха ме пръстите да го докосна.
— Знам. Мъча се — промълви.
— Много си мъчен.
— Вие също, госпожице Стийл.
— Защо го правиш?
Очите му се разшириха и предпазливият му вид се завърна.
— Знаеш защо.
— Напротив, не знам.
Крисчън прокара пръсти през косата си.
— Голяма досадница си.
— Можеш да имаш чудесна подчинена брюнетка. Която ще те пита: «Какво точно желаете, господине?», стига, разбира се, да си й позволил да говори. Тогава защо аз, Крисчън? Просто не мога да го проумея.
— Ти ме караш да гледам по друг начин на света, Анастейжа. Не ме искаш заради парите ми. Даваш ми… надежда — прошепна той.
Какво?! Господин Загадъчния се завръща?
— Надежда за какво?
Крисчън сви рамене.
— За още. — Гласът му беше гърлен и тих. — И си права. Свикнал съм жените да правят точно каквото им казвам, и то веднага. Това бързо се изтърква. В теб има нещо, Анастейжа, което ме зове на някакво дълбоко, непонятно равнище. Като сирена. Не мога да ти устоя и не искам да те изгубя. — Хвана ръката ми. — Не бягай, моля те — имай малко вяра в мен и малко търпение. Моля те.
Изглеждаше толкова уязвим… Наведох се напред и нежно го целунах по устните.