— Значи знаеше, че работя в «Клейтън».
— Да.
— Не е било съвпадение. Не си се отбил случайно.
— Да.
Чудех се дали да се ядосам, или да се чувствам поласкана.
— Това е извратено. Разбираш ли го?
— Аз не го приемам така. Трябва да внимавам с това, което правя.
— Но това са лични данни!
— Аз не злоупотребявам с тази информация. Всеки може да се сдобие с нея, ако поиска, Анастейжа. За да владея положението, ми трябва информация. Винаги съм действал така. — Изражението му беше сдържано, непроницаемо.
— Напротив, злоупотребяваш с нея. Депозира в сметката ми двайсет и четири хиляди долара, които не желаех.
Той силно стисна устни.
— Нали ти казах: толкова взе за колата ти Тейлър. Невероятно, знам, но е така.
— Но аудито…
— Анастейжа, имаш ли представа колко печеля?
Изчервих се.
— Защо да имам? Аз нямам нужда да знам банковия ти баланс, Крисчън.
Очите му омекнаха.
— Знам. Това е едно от нещата, които обичам в теб.
Изгледах го смаяно. «Обича в мен ли?»
— Печеля приблизително сто хиляди долара на час, Анастейжа.
Зяпнах. Това са неприлично много пари.
— Двайсет и четири хиляди долара са нищо. Колата, книгите, дрехите — те са нищо. — Гласът му беше мек.
Гледах го. Той наистина нямаше представа. Невероятно.
— Ако беше на мое място, как щеше да се почувстваш от цялата тази… щедрост? — попитах.
Той ме изгледа безизразно — и ето, тъкмо това беше с две думи неговият проблем — съпричастност или пълната й липса. Помежду ни увисна мълчание.
Накрая Крисчън сви рамене.
— Не знам. — Изглеждаше искрено слисан.
Сърцето ми се разтопи. Ето го — разковничето на неговите петдесет нюанса, определено. Той не можеше да се постави на мое място. Е, вече знаех.
— Не е приятно. Тъй де, ти си много щедър, но се чувствам неловко. Казвала съм ти го достатъчно често.
Крисчън въздъхна.
— Искам да ти дам целия свят, Анастейжа.
— Трябваш ми само ти, Крисчън. Без никакви добавки.
— Те са част от сделката. Част от която съм аз.
Уф, така нямаше да стигнем доникъде.
— Ще ядем ли? — попитах. Това напрежение помежду ни беше изтощително.
Той се намръщи.
— Естествено.
— Ще сготвя.
— Добре. Хладилникът е твой.
— Госпожа Джоунс не работи ли през уикендите? Искаш да кажеш, че събота и неделя я караш на сандвичи?
— О, не.
— А какво ядеш?
Крисчън въздъхна.
— Моите подчинени готвят, Анастейжа.
— Ох, разбира се. — Изчервих се. Как можеше да съм толкова глупава! Усмихнах му се мило. — Какво ще благоволи да обядва господинът?
— Каквото сготви мадам — отвърна той сърдито.
Проучих внушителното съдържание на хладилника и се спрях на омлет по испански. Даже имаше варени картофи — идеално. Бързо и лесно. Крисчън още беше в кабинета си, несъмнено се ровеше в личния живот на някоя нещастна нищо неподозираща глупачка и събираше информация. Тази мисъл беше неприятна и остави в устата ми горчив вкус. Той наистина прекаляваше.
Исках музика, ако ще готвя — и нямаше да готвя като подчинена! Отидох при камината и взех айпода на Крисчън. В него сто на сто още имаше парчета, избрани от Лийла — ужасяваше ме дори самата мисъл за това.
«Къде е тя? — запитах се. — Какво иска?»
Потреперих. Какво наследство! Не бях в състояние да го проумея.
Скролнах дългия списък. Исках нещо весело. Хмм, Бионсе — не ми се струваше да е по вкуса на Крисчън. «Лудо влюбена». _О, да!_ Много подходящо. Натиснах клавиша за повторение и включих на външни високоговорители.
С танцуваща походка се върнах в кухнята, взех една купа, отворих хладилника и извадих яйцата. Счупих ги и започнах да ги разбивам, като през цялото време танцувах.
Повторно атакувах хладилника, взех картофи, шунка и — _да!_ — грах от фризера. Всичко щеше да ми влезе в работа. Сложих един тиган на котлона, налях малко зехтин и продължих да бия яйцата.
Само Крисчън ли беше такъв? Може би всички мъже са като него, жените ги озадачават. Просто не знам. Навярно не откривах топлата вода.
Щеше ми се Кейт да беше тук, тя със сигурност щеше да знае. Вече много се бавеше на Барбадос. Трябваше да се прибере в края на седмицата след извънредната си ваканция с Елиът. Зачудих се дали двамата още се желаят като отначало.