— Да — промълвих и дръзко срещнах погледа му. Устните му се разтвориха и той рязко си пое дъх.
«Ха! Видя ли сега… тази игра може да се играе и от двама.»
Дядото на Крисчън веднага ме заговори. Беше чудесен старец, изключително горд с дъщеря си и внуците си.
Странно беше да мисля за Крисчън като дете. Споменът за белезите му от изгаряне неканен се появи в ума ми, но бързо го пропъдих. Сега не ми се мислеше за това, макар че — каква ирония! — тъкмо такъв беше поводът за този бал.
Щеше ми се Кейт да беше тук с Елиът. Тя щеше да се впише отлично — прекалено многото вилици и ножове, подредени пред нея, нямаше да я уплашат — и тя щеше да стане отговорник на масата. Представих си я как се дърли с Мия за тази чест и ме досмеша.
Разговорът на масата вървеше на приливи и отливи. Мия беше забавна, както обикновено, и засенчваше бедния Шон, който общо взето си мълчеше като мен. Бабата на Крисчън беше най-словоохотлива. Тя също имаше остро чувство за хумор, най-често за сметка на мъжа си. Малко започнах да съжалявам господин Тревелиан.
Крисчън и Ланс оживено обсъждаха някакво устройство, което разработвала компанията на Крисчън, вдъхновено от принципа на Е. Ф. Шумахер «малкото е красиво». Трудно ми беше да следя разговора. Крисчън явно се канеше да даде на бедните общества по целия свят навиващи се уреди, които работят без ток и батерии и се нуждаят от минимална поддръжка.
Удивително беше да го наблюдавам във вихъра му. Той бе страстно ангажиран с каузата да подобри живота на хората, които са имали по-малко късмет. И се готвеше чрез своята телекомуникационна компания да е първият на пазара, пуснал навиващ се мобилен телефон.
Леле. Нямах представа. Тъй де, знаех за мечтата му да нахрани света, обаче това…
Ланс очевидно не можеше да проумее намерението на Крисчън да разпространи технологията, без да я патентова. Смътно се запитах как е спечелил толкова пари, щом е готов да я дари безплатно.
По време на вечерята покрай нашата маса минаваше постоянен поток от мъже със скъпи официални костюми и тъмни маски, които искаха да се видят с Крисчън, ръкуваха се с него и си размениха любезности. Той ме запозна с някои, но не с всички. Интересно ми беше да науча как и защо прави такова разграничение.
По време на един такъв разговор Мия се наведе към мен и попита с усмивка:
— Ще помогнеш ли в търга, Ана?
— Разбира се — съгласих се с готовност.
Когато сервираха десерта, вече бе паднала нощ и се чувствах адски неловко. Трябваше да се отърва от топчетата. Преди да успея да се извиня, церемониалмайсторът се появи при нашата маса и с него беше — ако не грешах — госпожица Европейски опашки.
«Как се казваше тя? Хензел, Гретел… Гретхен!»
Носеше маска, естествено, но разбрах, че е тя, когато погледът й не стигна по-далече от Крисчън. Изчерви се и аз егоистично изхвърчах на седмото небе, че Крисчън не й обръща никакво внимание.
Церемониалмайсторът поиска нашия плик и с изключително опитен и красноречив жест помоли Грейс да изтегли печелившата банкнота. Оказа се на Шон и че той печели увитата с коприна кошница.
Любезно изръкоплясках, но установих, че повече не съм в състояние да се съсредоточавам върху случващото се.
— Извинявай — прошепнах на Крисчън, който ме погледна напрегнато.
— До тоалетната ли искаш да отидеш?
Кимнах.
— Ще те заведа.
Когато се изправих, всички мъже на масата станаха. «О, какви обноски!»
— Не, Крисчън! Аз ще заведа Ана!
Мия скочи още преди Крисчън да успее да възрази. Челюстите му се напрегнаха — виждах, че е недоволен. Честно казано, и аз бях недоволна. Имах някои… потребности. Извинително му свих рамене и той бързо си седна примирен.
Докато се връщахме, вече се чувствах малко по-добре, въпреки че облекчението от изваждането на топчетата не беше моментално, както се бях надявала. Сега бяха прибрани на сигурно място в чантичката ми.
Защо си мислех, че мога да издържа цялата вечер? Желанието не ме беше напуснало — може би щях да успея да убедя Крисчън по-късно да ме заведе до тоалетната. Тази мисъл ме накара да се изчервя и аз го погледнах, докато заемах мястото си. Той отвърна на погледа ми и по устните му плъзна едва забележима усмивка.
«Вече не е ядосан от пропуснатата възможност, но пък… но пък аз май съм сърдита.» Изпитвах разочарование — дори раздразнение. Крисчън стисна ръката ми и двамата внимателно заслушахме Карик, който отново бе на сцената и говореше за «Да се справим заедно». Крисчън ми подаде нова карта — списък на предметите, които ще се продават на търг. Бързо го прегледах.