— Продадено! — триумфално възкликна церемониалмайсторът.
Крисчън пристъпи напред под оглушителни аплодисменти и овации, за да поеме ръката ми и да ми помогне да сляза от сцената. Погледна ме с весела усмивка, целуна кокалчетата на пръстите ми и след като го хванах под ръка, ме поведе към изхода.
— Кой беше онзи? — попитах.
— Един човек, с когото може да се запознаеш по-късно. Сега искам да ти покажа нещо. Имаме около половин час до края на търга. После ще трябва да се върнем на дансинга, за да се насладя на танца, за който си платих.
— Адски скъп танц — промълвих неодобрително.
— Сигурен съм, че ще си струва и последния цент. — Той ми се усмихна дяволито. О, имаше божествена усмивка и онази болка отново разцъфна в тялото ми.
Излязохме на моравата. Мислех, че отиваме към хангара за лодки, но за мое разочарование, изглежда, се насочвахме към дансинга, където заемаха местата си музикантите от биг бенда. Бяха двайсетина, а около тях се мотаеха неколцина гости, които пушеха — но тъй като основните събития се разиграваха в шатрата, не привлякохме особено внимание.
Крисчън ме отведе зад къщата и отвори стъклената врата на голяма удобна дневна, която не бях виждала досега. Минахме по пустия коридор към витото стълбище с изящни перила от полирано дърво, качихме се на втория етаж, а след това по друго стълбище — на третия. Там Крисчън отвори една бяла врата и ме въведе в една спалня.
— Това беше моята стая — каза тихо, докато заключваше вратата.
Стаята беше голяма, гола, почти без мебелировка. Стените бяха бели, както и мебелите: двойно легло, бюро и стол, лавици, отрупани с книги и спортни награди — ако се съдеше по вида им за кикбокс. По стените висяха плакати за филми: «Матрицата», «Боен клуб», «Шоуто на Труман» и два плаката на кикбоксьори в рамки. Единият се казваше Джузепе Денатале — никога не бях чувала за него.
Вниманието ми обаче привлече бялата дъска над бюрото, на която бяха закачени безброй снимки, знаменца на «Маринърс» и отрязъци от билети. Късче от младия Крисчън. Погледът ми се върна върху разкошния мъж, който стоеше в средата на стаята. Той ме погледна мрачно, замислено и секси.
— Никога не съм водил момиче тук.
— Никога ли? — прошепнах аз.
Той кимна.
Конвулсивно преглътнах и болката, която ме смущаваше през последните няколко часа, отново се събуди, жива и неустоима.
Видът му на синия килим с тази маска… беше невъобразимо еротичен. Желаех го. Веднага. По какъвто и да е начин. Трябваше да се насиля да не се нахвърля върху него и да разкъсам дрехите му. Той бавно се приближи към мен.
— Нямаме много време, Анастейжа, и както се чувствам в момента, няма да имаме нужда от много време. Обърни се да ти съблека роклята.
Подчиних се и вперих очи във вратата, благодарна, че я беше заключил.
— Не си сваляй маската — прошепна той, докато се навеждаше към мен.
В отговор тялото ми се напрегна и аз простенах. А още дори не ме беше докоснал.
Крисчън хвана горния ръб на роклята ми, пръстите му се плъзнаха по кожата ми и докосването отекна в цялото ми тяло. С едно бързо движение свали ципа и като придържаше роклята, ми помогна да се измъкна от нея, после се обърна и ловко я преметна на облегалката на един стол. Съблече си сакото и го постави върху роклята ми. Спря и се вгледа в мен за миг, изпиваше ме с очи. Бях само по корсет и бикини и се наслаждавах на чувствения му поглед.
— Знаеш ли, Анастейжа — тихо каза Крисчън, докато се приближаваше към мен и развързваше папийонката си, тъй че тя увисна от двете страни на врата му, после разкопча горните три копчета на ризата си. — Адски ти бях сърдит, когато купи моя подарък за търга. Какви ли не идеи ми минаха през главата. Трябваше да си напомня, че наказанието е свалено от менюто. Но после ти сама прояви желание. Защо го направи?
— Защо проявих желание ли? Не знам. Неудовлетвореност… прекалено много алкохол… достойна кауза — отвърнах и свих рамене. А може би за да привлека вниманието му?
Тогава се нуждаех от него. Сега се нуждаех още повече. Болката се усилваше и знаех, че той може да я успокои, да укроти този ревящ лигавещ се звяр в мен със звяра в себе си. Той бавно облиза горната си устна. Исках този език да лиже мен.
— Заклех се пред себе си, че повече няма да те пляскам, даже да ме умоляваш.
— Моля те — казах умолително.
— Но после разбрах, че в момента сигурно ти е много неловко и не си свикнала с това. — Ухили ми се многозначително, арогантното му копеле, обаче не ми пукаше, защото беше абсолютно прав.