И да го чуя от тази жена… честно казано, стана ми кофти. Предпочитах да го чуя от него.
Сърцето ми се сви. Чувствал се недостоен. Защо?
— Никога не съм го виждала толкова щастлив и е очевидно, че и вие имате чувства към него. — На устните й за миг се появи усмивка. — Това е чудесно и желая и на двама ви всичко най-хубаво. Но исках да ви кажа, че ако пак му причините болка, ще ви намеря и тогава няма да ви бъде никак приятно.
Тя се вторачи в мен и леденостудените сини очи се впиха в моите, опитваха се да проникнат под маската и в черепа ми. Заплахата й беше толкова удивителна, толкова необичайна, че от устните ми неволно се изтръгна смаян кикот. Най-малко очаквах да ми каже тъкмо това.
— Смешно ли ви е, Анастейжа? — стъписано попита госпожа Робинсън. — Да го бяхте видели миналата събота!
Усмивката ми изчезна и лицето ми помръкна. Мисълта за нещастния Крисчън не беше приятна. Миналата събота го бях напуснала. Сигурно бе отишъл при нея. Призля ми. Защо седях тук и слушах тези глупости… тъкмо от тази жена? Бавно се изправих, като напрегнато се взирах в нея.
— Смея се на дързостта ви, госпожо Линкълн. Ние с Крисчън нямаме нищо общо с вас. И ако го напусна и дойдете да ме търсите, ще ви чакам — не се съмнявайте. И може би ще ви дам да опитате от собствения ви лек — от името на петнайсетгодишното дете, което сте насилвали и чиято психика сигурно сте изкривили още повече.
Тя ме гледаше смаяно.
— А сега, ако ме извините, имам по-приятни занимания, вместо да си губя времето с вас. — Разтърсвана от гняв и адреналин, се обърнах и тръгнах към входа на шатрата, където стоеше Тейлър. В същия момент се появи Крисчън. Изглеждаше загрижен.
— Тук ли си? — възкликна той, после видя Елена и се намръщи.
Подминах го, без да кажа нищо, и му дадох възможност да избира — нея или мен. Крисчън взе правилното решение.
— Ана! — Спрях и се обърнах към него, докато ме настигне. — Какво има? — На лицето му се бяха появили тревожни бръчки.
— Питай бившата си — изсъсках язвително.
Устните му се стиснаха и очите му станаха ледени.
— Питам теб — тихо и заплашително каза той.
Двамата яростно вперихме очи един в друг.
Виждах, че ще се стигне до скандал, ако не му кажа.
— Тя ме заплаши, че ще ме намери, ако отново ти причиня болка — сигурно с нагайка — изсумтях.
На лицето му се изписа облекчение, устните му се отпуснаха.
— Сигурен съм, че не ти е убягнала иронията на тази история. — Виждах, че полага усилия да не се засмее.
— Не е смешно, Крисчън!
— Да, права си. Ще поговоря с нея. — Лицето му стана сериозно, въпреки че продължаваше да се бори с напиращия в гърлото му смях.
— Нищо подобно няма да правиш. — Скръстих ръце, отново обзета от гняв.
Той примига, изненадан от избухването ми.
— Виж, знам, че си свързан с нея финансово, обаче… — Млъкнах. Какво исках от него? Да се откаже от госпожа Робинсън ли? Да престане да се вижда с нея? Можех ли да го направя? — Трябва да отида до тоалетната. — Стрелнах го с поглед, сърдито стиснала устни.
Крисчън въздъхна и наклони глава настрани. Не можеше да изглежда по-секси. Заради маската ли беше, или просто си беше такъв?
— Моля те, не се ядосвай. Не знаех, че тя е тук. Каза, че нямало да дойде. — Гласът му звучеше успокоително, все едно говореше на дете. Той протегна ръка и прокара палец по нацупената ми долна устна. — Не позволявай Елена да ни провали вечерта, моля те, Анастейжа. Тя наистина вече е стара история.
«_Стара_ е най-точното определение!» — сурово си помислих аз. Крисчън повдигна брадичката ми и нежно допря устните си до моите. Въздъхнах в знак на съгласие и примигах. Той се изправи и ме хвана за лакътя.
— Ще те изпратя до тоалетната, за да не те обезпокоят пак.
Поведе ме през моравата към разкошните временни тоалетни.
Мия ми беше казала, че са ги докарали за случая, но нямах представа, че са чак толкова луксозни.
— Ще те изчакам тук, бебчо — прошепна той.
Когато излязох, настроението ми се беше оправило. Бях решила да не допусна госпожа Робинсън да ми развали вечерта, защото тя навярно целеше тъкмо това. Крисчън разговаряше по телефона на известно разстояние от неколцина гости, които се смееха и си приказваха. Когато се приближих, чух напрегнатия му глас.
— Защо промени решението си? Нали се уговорихме. Е, остави я на мира… Това е първата нормална връзка в живота ми и не искам да я излагаш на опасност заради някаква криворазбрана загриженост за мен. Остави я на мира! Сериозно, Елена. — Замълча за миг и изслуша отговора. — Не, разбира се, че не — отвърна сърдито, вдигна поглед и видя, че го наблюдавам. — Трябва да затварям. Приятна вечер. — И натисна клавиша.