Той запримигва и плъзна поглед надолу по краката ми, после пак нагоре. Бях само по една от неговите тениски.
— Би трябвало да носиш сатен или коприна, Анастейжа — промълви Крисчън. — Но даже по тениска изглеждаш прекрасно.
О, какъв неочакван комплимент!
— Търсех те. Ела да си легнеш.
Той бавно се изправи, все още по бяла риза и черен официален панталон. Очите му блестяха и бяха пълни с обещания… но в тях имаше и мъничко тъга. Застана пред мен и напрегнато ме погледна, без да ме докосва.
— Знаеш ли какво означаваш за мен? — прошепна. — Ако по моя вина ти се случи нещо… — Гласът му секна, дълбоки бръчки набраздиха челото му и на лицето му се изписа почти осезаема мъка. Изглеждаше невероятно уязвим — ясно личеше, че се страхува.
— Нищо няма да ми се случи — успокоих го и протегнах ръка да го погаля по лицето, прокарах пръсти по наболата му брада. Оказа се неочаквано мека. — Брадата ти расте бързо — отбелязах тихо, неспособна да скрия удивлението си от красивия мъж с изкривена психика, който стоеше пред мен.
Проследих очертанията на долната му устна, после продължих надолу към гърлото и бледата следа от червило в основата на шията му. Крисчън ме гледаше с разтворени устни, все още без да ме докосва. Прокарах показалеца си по линията и той затвори очи. Тихото му дишане се ускори. Пръстите ми се насочиха към ризата му и аз ги спуснах към следващото закопчано копче.
— Няма да те докосна. Само искам да ти разкопчая ризата — промълвих.
Крисчън отвори широко очи и ме погледна тревожно, но не помръдна и не понечи да ме спре. Съвсем бавно разкопчах копчето, като държах тъканта на разстояние от кожата му, после колебливо продължих към следващото копче и повторих действието — бавно, съсредоточена върху движенията си.
Не исках да го докосна. «Хм, искам… но няма.» На четвъртото копче се появи червената линия и аз плахо му се усмихнах.
— Отново на позната територия. — Проследих линията с пръсти и разкопчах последното копче. Разтворих ризата му, заех се с маншетите му и свалих бутонелите с черни полирани камъни.
— Може ли да ти сваля ризата? — попитах го тихо.
Все още с разширени очи, Крисчън кимна. Вдигнах ръце и свалих ризата от раменете му. Той я доизхлузи и застана пред мен гол от кръста нагоре. Без риза сякаш възстанови равновесието си и ми се ухили.
— Ами панталона ми, госпожице Стийл?
— В спалнята. Искам те в кревата.
— Веднага ли? Вие сте неутолима, госпожице Стийл.
— Защо ли? — Хванах го за ръка, измъкнах го от кабинета му и го поведох към спалнята.
Там беше ужасно студено.
— Ти ли отвори балконската врата? — Той ме погледна намръщено.
— Не. — Нямах спомен да съм го правила. Напротив, когато се събудих, бях огледала стаята и вратата определено беше затворена.
Кръвта се оттече от лицето ми и зяпнах Крисчън с отворена уста.
— Какво има?
— Когато се събудих… тук имаше някой — прошепнах. — Реших, че си въобразявам.
— Какво?! — Крисчън ужасено се хвърли към балкона, надникна навън, после се върна в спалнята и заключи вратата. — Сигурна ли си? Кой? — попита напрегнато.
— Жена, струва ми се. Беше тъмно. Току-що се бях събудила.
— Обличай се — изръмжа Крисчън. — Бързо!
— Дрехите ми са горе.
Той изтегли едно от чекмеджетата на скрина си и измъкна долнище на анцуг.
— Обуй го. — Беше ми прекалено голям, но с него не можеше да се спори.
Крисчън извади и една тениска и бързо я нахлузи през главата си. Взе телефона от нощното шкафче и натисна два клавиша.
— Тя е тук — изсъска в слушалката.
След около три секунди Тейлър и един от другите бодигардове нахлуха в спалнята. Крисчън им разказа какво се е случило.
— Кога беше това? — делово ме попита Тейлър. Беше със сако. Кога изобщо спеше този човек?
— Преди десетина минути — измънках. Кой знае защо изпитвах угризения.
— Тя познава апартамента като собствената си длан — изсумтя Крисчън. — Сега ще отведа Анастейжа. Тя се крие някъде тук. Намерете я. Кога се връща Гейл?
— Утре вечер, господин Грей.
— Да не идва, докато не сме сигурни, че е чисто. Ясно? — изръмжа Крисчън.
— Да, господин Грей. В Белвю ли отивате?
— Няма да излагам на риск и родителите си. Резервирай ми някъде стая.
— Добре. Ще ви се обадя.
— Не ви ли се струва, че всички малко преиграваме? — попитах аз.
Крисчън ме погледна ядосано и изръмжа:
— Тя може да има пистолет.
— Крисчън, тя стоеше до леглото. Можеше да ме застреля още тогава, ако намеренията й са били такива.