— Боя се, че… разбираш ли… че не ти стигам.
— Разбира се, че ми стигаш! За бога, Анастейжа, още какво да направя, за да ти го докажа?
«Да ми разкажеш за себе си. Да ми кажеш, че ме обичаш.»
— Защо си помисли, че ще те напусна, когато те излъгах, че доктор Флин ми е разказал абсолютно всичко за теб?
Той въздъхна тежко, затвори очи за миг и дълго не ми отговори.
— Нямаш никаква представа колко дълбоко е изкривено съзнанието ми, Анастейжа. И не искам да го споделям с теб.
— И наистина ли смяташ, че ще те напусна, ако знам всичко? — попитах високо и смаяно. Не разбираше ли, че го обичам? — Толкова ли е ужасно мнението ти за мен?
— Убеден съм, че ще ме напуснеш — тъжно отвърна Крисчън.
— Крисчън… това едва ли ще се случи. Не си представям да съм без теб. — «Никога…»
— Вече веднъж ме напусна. Не искам да го преживявам отново.
— Елена каза, че миналата събота сте се виждали.
— Не сме. — Той се намръщи.
— Не отиде ли при нея, когато си тръгнах?
— Не — ядосано изсумтя Крисчън. — Току-що ти казах, че не сме се срещали — и не обичам да се съмняват в думите ми. Миналия уикенд не съм ходил никъде. Седях и сглобявах безмоторния самолет, който ми подари ти. Отне ми цяла вечност — прибави тихо.
Сърцето ми отново се сви. Госпожа Робинсън беше казала, че са се виждали.
Тя лъжеше. Защо?
— Противно на онова, което си мисли Елена, аз не тичам при нея при най-малкия проблем, Анастейжа. Не тичам при никого. Може да си забелязала, че не съм от приказливите. — Крисчън здраво стисна волана.
— Карик ми каза, че не си говорил цели две години.
— Така ли?
— Опитах се да измъкна малко информация от него. — Засрамено вперих очи в пръстите си.
— И още какво ти каза татко?
— Ами, че майка ти била дежурната лекарка, която те прегледала, когато те завели в болницата. След като те намерили в онзи апартамент.
Изражението му остана безизразно… предпазливо.
— И че ти помогнали уроците по пиано. И Мия.
Името на сестра му извика на устните му нежна усмивка.
— Тя беше на половин година, когато я взеха — каза след малко. — Аз бях на седмото небе, Елиът не толкова. Защото вече трябваше да се конкурира с мен. Тя беше съвършена. — В гласа му долових тъжни благоговейни нотки. — Вече не толкова, естествено — прибави и аз си спомних успешните й опити на бала да осуети нашите неблагочестиви намерения. Изкикотих се.
Крисчън ме погледна.
— Смешно ли ви е, госпожице Стийл?
— Мия като че ли непременно държеше да ни разделя.
Той се засмя.
— Да, доста я бива. — Протегна ръка и стисна коляното ми. — Обаче накрая ние успяхме. — Усмихна се и отново хвърли поглед към огледалото. — Струва ми се, че никой не ни следи. — След което отби от магистралата, зави и пое обратно към центъра на Сиатъл.
— Може ли да те попитам нещо за Елена? — Бяхме спрели на един светофар.
Крисчън ме погледна предпазливо.
— Щом трябва. — Нацупи се, но аз не се поддадох на раздразнението му.
— Ти ми каза, че те била обичала по начин, който си намирал за приемлив. Какво имаше предвид?
— Не е ли очевидно?
— За мен не.
— Не можех да се владея. Не понасях да ме докосват. Както и сега. За един четиринайсет-петнайсет годишен пубер с развилнели се хормони това е тежък период. Тя ми показа как да изпускам парата.
«О!»
— Мия каза, че си бил побойник.
— Господи, какво му става на това мое словоохотливо семейство?! Всъщност е заради теб. — Пак бяхме спрели на светофар и той ме изгледа с присвити очи. — Бива те да измъкваш информация от хората. — Поклати глава с престорено отвращение.
— Тази информация Мия сподели сама. Даже беше много разговорлива. Боеше се да не почнеш да се биеш в шатрата, ако не ме спечелиш на търга — заявих възмутено.
— А, нямаше такава опасност, бебчо. В никакъв случай нямаше да позволя на друг да танцува с теб.
— Позволи на доктор Флин.
— Той винаги е изключение от правилото.
Крисчън влезе във внушителната потънала в зеленина отбивка пред хотел «Феърмонт Олимпик» и паркира до старомоден каменен фонтан близо до главния вход.
— Ела. — Той слезе и извади багажа ни. Към нас се втурна камериер, който изглеждаше изненадан — несъмнено от късното ни пристигане. Крисчън му подхвърли ключовете от колата.
— На името на Тейлър — каза му. Камериерът кимна, с откровено удоволствие се метна на аудито и потегли. Крисчън ме хвана за ръка и влязохме във фоайето.
Докато стоях до него на рецепцията, се чувствах невероятно нелепо. Намирах се в най-престижния сиатълски хотел, облечена в прекалено голямо дънково яке, прекалено голямо долнище на анцуг и стара тениска… до този елегантен древногръцки бог. Нищо чудно, че рецепционистката местеше поглед от него към мен и обратно, като че ли не й излизаше уравнението. Естествено, Крисчън я изпълваше със страхопочитание. Беше се изчервила и пелтечеше. Даже ръцете й трепереха.