— Имате ли… нужда от помощ… за багажа… господин Тейлър? — цялата поаленяла, попита тя.
— Не, с госпожа Тейлър ще се справим сами.
«Госпожа Тейлър!» Само че не носех пръстен. Скрих ръце зад гърба си.
— Вие сте в апартамента с драпериите, господин Тейлър, на единайсети етаж. Пиколото ще ви помогне за багажа.
— Няма нужда — рязко отвърна Крисчън. — Къде са асансьорите? Госпожица Алени бузки му обясни и той отново ме хвана за ръка. Набързо огледах разкошното фоайе с меки фотьойли, съвсем пусто, освен една тъмнокоса жена, която седеше на уютно диванче и подаваше хапки на бялото си териерче. Тя вдигна поглед и ни се усмихна, докато се отдалечавахме към асансьорите. Значи приемаха с домашни любимци? Странно за толкова скъпарски хотел!
В апартамента имаше две спални, официална трапезария и роял. В камината в огромната дневна горяха цепеници.
— Е, госпожо Тейлър, не знам за вас, обаче аз бих пийнал нещо — измърмори Крисчън, докато заключваше входната врата.
Остави куфара и чантата на отоманката в спалнята и се върнахме в дневната. Огънят весело пламтеше в камината. Приятна гледка. Застанах отпред, за да сгрея ръцете си, докато Крисчън се погрижи за напитките.
— Арманяк?
— Да, ако обичаш.
След малко той дойде при мен до камината и ми подаде кристална чаша.
— Какъв ден, а?
Кимнах и забелязах, че погледът му е въпросителен и загрижен.
— Добре съм — казах успокоително. — А ти?
— Е, в момента искам да изпия тази чаша, а после, ако не си много уморена, да те отведа в леглото и да се изгубя в теб.
— Струва ми се, че може да го уредим, господин Тейлър. — Усмихнах му се срамежливо.
Той седна и докато изуваше обувките си и си събу чорапите, прошепна:
— Стига сте си хапали устната, госпожо Тейлър.
Изчервих се, както се бях навела над чашата си. Арманякът беше великолепен и оставяше пареща топлина, докато се плъзгаше като коприна в гърлото ми. Когато вдигнах поглед към Крисчън, той отпиваше от чашата си и ме наблюдаваше с тъмни жадни очи.
— Никога не преставаш да ме удивляваш, Анастейжа. След ден като днешния — или вече трябва да кажа «вчерашния» — не хленчиш, не бягаш, не вдигаш вой до небето. Свалям ти шапка — ти си адски силна жена.
— Ти си много сериозно основание да не бягам — отвърнах тихо. — Нали ти казах, Крисчън, никъде няма да ходя, каквото и да си направил. Знаеш какво изпитвам към теб.
Той сви устни, като че ли се съмняваше в думите ми, и сбърчи чело, сякаш те му причиняваха мъка. «О, Крисчън, как да те накарам да разбереш чувствата ми?»
«Остави го да те набие» — подигравателно се обади подсъзнанието ми. Скришом му се намръщих.
— Къде ще закачиш снимките на Хосе? — попитах, за да разсея напрежението.
— Зависи. — Устните му потрепнаха. Тази тема явно му беше много по-приятна.
— От какво?
— От обстоятелствата — тайнствено отвърна Крисчън. — Изложбата му още не е свършила, така че не се налага да решавам веднага.
Наклоних глава настрани и присвих очи.
— Гледайте ме строго колкото си искате, госпожо Тейлър, но нищо няма да ви кажа — подразни ме той.
— Може да ти изтръгна истината с изтезания.
Крисчън повдигна вежди.
— Наистина, Анастейжа, струва ми се, че не бива да даваш обещания, които не можеш да изпълниш.
О, божичко, така ли си мислеше? Оставих чашата си на камината, пресегнах се и за огромна негова изненада взех чашата му и я оставих до своята.
— Ще видим — прошепнах. Изключително смело — несъмнено окуражена от арманяка — го хванах за ръка и го повлякох към спалнята. Спрях до балдахиненото легло. Той се опитваше да скрие веселата си усмивка.
— След като ме доведе тук, Анастейжа, какво ще правиш с мен?
— Първо ще те съблека. Искам да довърша онова, което започнах по-рано. — Протегнах ръце към реверите му, като внимавах да не го докосвам, и той не потрепери, но затаи дъх.
Внимателно отметнах сакото от раменете му. Очите му не се откъсваха от моите. Бяха съвсем сериозни и постепенно се разширяваха, изгарящо се впиваха в мен, предпазливи и… излъчващи желание? Можех да тълкувам погледа му по много начини. «Какво си мисли?» Оставих сакото му върху отоманката.