— Трябва да е самотно.
Устните му се извиха в тъжна усмивка и той смени темата:
— Какво ще ядеш?
— Ризото.
— Добър избор. — И повика сервитьорката, с което сложи край на този разговор.
След като дадохме поръчката, започнах неспокойно да се въртя на мястото си, вперила поглед в сплетените си пръсти. Трябваше да се възползвам от факта, че е в настроение да споделя.
— Какво има, Анастейжа? Кажи ми.
Погледнах загриженото му лице.
— Кажи ми — повтори той по-настойчиво и загрижеността му се превърна в… В какво? В страх ли? В гняв?
Дълбоко си поех дъх.
— Просто се тревожа, че това не ти стига. Нали разбираш, за да разпускаш.
Челюстта му се напрегна и очите му станаха сурови.
— Давал ли съм ти какъвто и да е повод да смяташ, че не ми стига?
— Не.
— Тогава защо мислиш така?
— Знам какво ти харесва. От какво… хм… имаш нужда — измънках.
Крисчън затвори очи и заразтрива челото си с дългите си пръсти.
— Какво трябва да направя? — зловещо тихо, сякаш наистина ядосан, попита той и сърцето ми се сви.
— Не, не ме разбра — ти си страхотен и знам, че са минали само няколко дни, но се надявам, че не те принуждавам да си такъв, какъвто не си.
— Пак съм си аз, Анастейжа — с всичките си петдесет нюанса на преебаност. Да, трябва да овладявам желанието си да контролирам всичко… обаче съм такъв по характер, така съм се справял с живота си. Да, очаквам да се държиш по определен начин и когато не го правиш, едновременно ми действа предизвикателно и стимулиращо. Ние продължаваме да правим това, което ми харесва. Вчера например ти ми позволи да те напляскам след скандалното ти участие в търга. — Споменът го накара да се усмихне нежно. — Обичам да те наказвам. Желанието едва ли ще изчезне… но се опитвам и не е толкова трудно, колкото си мислех.
Отново започнах да се въртя на мястото си и се изчервих, спомняйки си скришните ни игри в детската му стая.
— Нямах нищо против — прошепнах и се усмихнах срамежливо.
— Знам. — Устните му се свиха в неохотна усмивка. — И аз също. Но признавам, Анастейжа, всичко това е съвсем ново за мен и последните няколко дни бяха най-прекрасните в живота ми. Не искам да променям нищо.
«О!»
— Това са най-прекрасните дни и в моя живот — всичките, без изключение — промълвих и усмивката му стана още по-широка. Богинята в мен отчаяно закима в знак на съгласие — и силно ме сръга. «Добре де, добре.»
— Значи не искаш да ме водиш в стаята си за игри, така ли?
Той мъчително преглътна и пребледня. От лицето му изчезна и най-малката следа от веселост.
— Не искам.
— Защо? — прошепнах. Не очаквах такъв отговор.
И да, ето — жегна ме и известно разочарование. Богинята в мен нацупено се отдръпна, скръстила ръце като ядосано дете.
— Предишния път, когато бяхме там, ти ме напусна — тихо каза Крисчън. — Ще се пазя от всичко, което може да те накара пак да ме изоставиш. Когато си замина, бях съкрушен. Вече ти обясних. Не искам никога повече да се чувствам така. Казах ти какво изпитвам към теб. — Сивите му очи бяха разширени и напрегнати от искреното му признание.
— Но това не е честно. Едва ли ти действа много отпускащо постоянно да се безпокоиш как се чувствам. Ти направи всички тези промени заради мен и… и ми се струва, че трябва да ти се отплатя по някакъв начин. Не знам — може би… да опитаме… някакви ролеви игри — запелтечих аз, изчервена като стените на залата за игри.
Защо беше толкова трудно да се говори за това? Бях правила какви ли не перверзии с този човек, неща, за които допреди няколко седмици изобщо не бях чувала, неща, които даже не бих си и помислила за възможни, и все пак нямаше нищо по-трудно от това да разговарям с него.
— Ана, ти ми се отплащаш — повече, отколкото съзнаваш. Моля те, моля те, недей да се чувстваш така!
Безгрижният Крисчън беше изчезнал. Очите му бяха още по-разширени от тревога и видът му ми късаше сърцето.
— Минал е само един уикенд, бебчо — продължи той. — Дай ни малко време. Миналата седмица, когато си тръгна, много мислих за нас. Имаме нужда от време. Трябва да ми вярваш и аз — на теб. По-нататък може да си позволим някои неща, но сега ми харесваш такава, каквато си. Харесва ми да те виждам толкова щастлива, толкова спокойна и безгрижна, да знам, че имам нещо общо с това. Никога не съм… — Млъкна и прокара пръсти през косата си. — Трябва да се научим да ходим, преди да се научим да тичаме. — И неочаквано се захили.
— Какво ти е толкова смешно?
— Флин. Непрекъснато повтаря тази мисъл. Не ми е и хрумвало, че някога ще го цитирам.