— Какво правиш с мен, Крисчън!
Той направи крачка назад и ме хвана за ръка. Очите му бяха тъмни, забулени.
— Ела — заповяда ми.
Тейлър дискретно ни чакаше във фоайето.
— Добър вечер, Тейлър — сърдечно го поздрави Крисчън.
— Добър вечер, господин Грей, госпожице Стийл.
— Вчера бях госпожа Тейлър — засмях се и това го накара да се изчерви.
— Звучи добре, госпожице Стийл.
— И на мен така ми се стори.
Крисчън стисна ръката ми по-силно и се намръщи.
— Ако двамата сте свършили, да пристъпим към доклада. — Стрелна с гневен поглед Тейлър и той явно се почувства неловко. Вътрешно потреперих. Бях престъпила границата.
— Съжалявам — произнесох само с устни. Тейлър сви рамене и ми се усмихна мило. Обърнах се да последвам Крисчън.
— Ще дойда след малко. Трябва да кажа нещо на госпожица Стийл — каза Крисчън на Тейлър и разбрах, че съм загазила.
Крисчън ме заведе в спалнята си и затвори вратата.
— Не флиртувай с персонала, Анастейжа.
Отворих уста да се защитя — после я затворих и пак я отворих.
— Не съм флиртувала. Държах се дружелюбно — това е различно.
— Значи не се дръж дружелюбно и не флиртувай. Това не ми харесва.
«О! Сбогом, безгрижни Крисчън.»
— Съжалявам — измънках и сведох очи. Цял ден не ме беше карал да се чувствам като дете. Той протегна ръка, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми, за да срещна погледа му.
— Знаеш колко съм ревнив — прошепна.
— Нямаш основание да ревнуваш. И телом, и духом съм твоя.
Той запримигва, сякаш не можеше да осмисли този факт. После се наведе и бързо ме целуна, но без страстта, която бяхме преживели преди малко в асансьора.
— Няма да се бавя — каза намусено и ме остави сама в спалнята, замаяна и объркана.
«Защо ще ревнува от Тейлър, по дяволите?!» Поклатих невярващо глава.
Хвърлих поглед към часовника. Тъкмо минаваше осем. Реших да си приготвя дрехи за работа утре. Качих се в стаята си и отворих дрешника. Вътре нямаше нищо. Всички дрехи бяха изчезнали. «О, не! — Крисчън сигурно ме беше разбрал буквално и ги беше изхвърлил. — Мамка му.»
«Защото ти е много голяма устата!» — озъби ми се подсъзнанието ми.
Защо ме беше разбрал буквално? Спомних си съвета на майка ми: «Мъжете са ужасно буквални, мила». Нацупих се. Имаше и страхотни дрехи, например сребристата рокля, с която бях отишла на бала.
Печално огледах спалнята. «Чакай малко, какво става? Айпода го нямаше. Къде ми беше лаптопът? О, не!» Първата ми мисъл беше, че ги е откраднала Лийла.
Направо изхвърчах обратно долу в спалнята на Крисчън. Лаптопът, айподът и раницата ми бяха на нощното шкафче. Нищо не липсваше.
Отворих вратата на дрешника. Дрехите ми бяха там, всичките, пренесени при неговите. Кога беше станало това? Защо никога не ме предупреждаваше, преди да прави такива неща?
Обърнах се и го видях на прага.
— А, успели са да свършат с пренасянето — измърмори разсеяно.
— Какво има? — попитах, забелязала мрачното му лице.
— Тейлър смята, че Лийла е проникнала през аварийното стълбище. Че е имала ключ. Всички ключалки вече са сменени. Хората му са претърсили всички стаи. Няма я. — Млъкна и прокара пръсти през косата си. — Чудя се къде е. Изплъзва се от всичките ни опити да я открием, а се нуждае от помощ. — Намръщи се и негодуванието ми се стопи. Прегърнах го. Той ме притисна в обятията си и ме целуна по косата.
— Какво ще направиш, когато я откриеш? — попитах.
— Доктор Флин има едно заведение.
— А мъжът й?
— Той си изми ръцете — изсумтя горчиво Крисчън. — Семейството й е в Кънектикът. Мисля, че е съвсем сама.
— Колко тъжно!
— Имаш ли нещо против целият ти багаж да е тук? Искам да сме в една стая — каза той.
«Тпру, бърза смяна на темата.»
— Разбира се.
— Искам да спиш с мен. Когато сме заедно, нямам кошмари.
— Кошмари ли имаш?
— Да.
Прегърнах го по-силно. Още багаж от миналото. Сърцето ми се сви за този човек.
— Тъкмо исках да си приготвя дрехи за работа утре — прошепнах.
— За работа! — възкликна Крисчън, сякаш това е мръсна дума, пусна ме и ме стрелна с ядосан поглед.
— Да, за работа — смутена от реакцията му, потвърдих аз.
Той се вторачи в мен с пълно неразбиране.
— Но Лийла… тя е някъде там. — Замълча за миг. — Не искам да ходиш на работа.
«Моля?!»
— Това е нелепо, Крисчън. Трябва да отида на работа.
— Не трябва.